Чукчи в България или Автобиографично

Днес ми се налага да пиша от първо лице. Имам нужда от юридическа и психотерапевтична консултация. Хората имат проблем с идентификация на личността ми. Аз самата имам нужда от такава.

Бекграундът на този проблем се оформи преди няколко години от една жена с много „не"-та - нереализирана, незадоволена, нещастна, некрасива и куп други такива неща. Когато видя снимките ми, които стояха известно време в един личен сайт, тя пожела да научи повече за потеклото ми. Очевидно, обясненията са били неразбираеми или тя прояви известна доза невежество (пак „не"-то!), защото ме нарекла „чукча". В първия момент малко се засегнах, но после реших, че чукча - това звучи гордо, като в крилатата фраза на Максим Горки: „Човек - това звучи гордо!" Накърнената емоция поувяхна с течение на времето, докато един хубав ден с приятелката ми Мария решихме да се разходим до Витоша. Пъхтейки, стигнахме до една малка хижа и се отпуснахме тежко на дървените пейки в уютна столова за обяд. Хапнахме обилно от чорбата и пържените картофки, без да се притесняваме изобщо от излишните си килограми. Винаги съм смятала, че при жената някои части в повече са предимство и привличат неизменно стръвни мъжки погледи. Така се случи и този път.

Наяли се хубаво, с тежки очи на прецицало маче, се преместихме до камината. Седнахме с гръб към горящите дърва и се оказахме лице в лице с препил гостенин на хижарката. Седеше на отсрещната маса и пиеше не знам коя поред бутилка вино. Висок, на видима възраст от 45-47 години, но все още хубав и запазен мъж, той се зарадва на компанията ни.

- Ти каква си? - попита ме той.

- Защо?

- Е, така, искам да знам. Полякиня или рускиня?

- Нито съм рускиня, нито полякиня. - отговорих му троснато.

- Не си българка. Тогава каква си?

Мария се подаде напред, аз й настъпих крака, за да мълчи, но тя успя да се провикне:

- Чувашка.

Забеляза, че той не е разбрал и пак се провикна, въпреки че нямаше нужда да вика. Седяхме на два метра от него.

- Чувашка! Чувашка!

Пияният се залюля, почервеня, очите му се изцъклиха и, заеквайки, недоумяващо попита.

- Кккво? Кккво? Чебуррррашка?!

Тук се залюляхме ние, и то с опасност за живота. За малко щях да падна в огъня, добре, че столчето под мен се оказа стабилно. Смяхме се до сълзи в очите. Той ни гледаше смутен и търпеливо чакаше да утихнем. Малко по-късно стана агресивен, когато усети, че го взимаме на подбив. Започна да ме сваля, пък аз му казах директно „не". Той директно попита, защо. Отговорих му директно, че ние, чебурашките, сме безполови същества. После каквото и да питаше, отговарях му все същото „ами при нас, чебурашките, е така". Посмяхме се ние с Мария и решихме да не чакаме последния стадий на освирепяването му. Дойде хижарката, заговори го и ние тихичко се изнизахме.

Преди седмица същата Мария ме покани след разходка в едно от заведенията в един от парковете на София. Още преди да влезем в заведението, голяма компания освинени от пиене мъжкари, заели пейките отвън, ни покани да се присъединим към тях. Ние ги отминахме с презрение като ги заобиколихме през доста неудобно за пресичане място. След малко заваля дъжд и те се преместиха вътре. Седнаха до прозореца и закриха хубавата гледка. Стана невъзможно да гледаме към прозореца. Всеки поглед, хвърлен в тази посока, се интерпретираше като проявен интерес и предизвикваше шумни коментари и задявания.

Хапнахме що хапнахме и заизлизахме. Двама от мъжете седяха отвън на пейките и един от тях извика „Ей... няма ли да останете?" или нещо такова.

- Това за нас ли беше? - попитах Мария. Ти да не би да се казваш „Ей?"

- Не, Мария се казвам.

- И аз не се казвам „Ей". Казвам се „Ела тук". Жалко, не си чух името. Значи, не ме поканиха. Няма да останем.

Трябва да излизам по-често с Мария на Витоша за самоидентификация, въпреки че Мария не беше съвсем точна, казвайки, че съм чувашка. По баща съм, а по майка съм коми. Интересно, каква ли асоциация може да предизвика тази дума. Ще проверим. Маре, стягай си раницата!