Всяка пролет, още с първите галещи лъчи на слънцето,живописно разположеното в полите на планината градче се огласяваше от звуците на цигулка и звънки италиански канцонети. Тези изпълнения, които веселяха ежедневието на обитателите на това китно местенце бяха дело на талантлив уличен музикант, наричан от всички със звучното име Дон Джузепе. Той бе всичко онова, което обикновените и сиви трудови хора не бяха,а именно колоритен и по своему чудак.
Всеки ден, под ръка със своята цигулка, сядаше на все една и съща пейка в парка под кичестата сянка на големия стар орех и по закон започваше своя рецитал с прочутото „О соле мио”.
Такова начало сякаш най-много подхождаше на Джузепевата душевност. Този слаб и висок, русокос и синеок мъж, бавно навлизащ в руслото на старостта. Тя обаче не го плашеше, както и бедността, в която живееше, защото той бе волна душа, нямаше семейство и ангажименти, поработваше каквото и когато му падне за някоя пара, а свободното си време отдаваше на своето изкуство.
Не минаваше нито една красива дама в парка, на която той да не подари какво да е цветенце, придружено от красив комплимент и серенада, струяща от звънките струни на цигулката. Тази негова приятна нетипичност винаги будеше усмивки у представителките на нежния пол,а от техните усмивки неусетно грейваше и цялото градче.
Всички бяха до такава степен свикнали с този човек, че го приемаха за даденост, част от градския пейзаж. Никой никога не бе се запитал кой е всъщност Джузепе, от къде идва и как е живял преди.
Един ден по път за кантората ми се спрях в парка, за да послушам виртуозните изпълнения на музиканта. След края на поредния шансон маестрото седна на пейката и в този момент на антракт забеляза, че го наблюдавам. Стана и се приближи до мен, прозвуча звънкият му глас, придружен от приятелска усмивка:
- Здравей, млади момко! Видях, че с интерес слушаше тази канцонета! Това е Челентано! Неповторим певец и композитор, когото уважавам безкрайно много! Песните му са ключ към покоряването на всяко женско сърце, познаващо трепетите на романтиката!
Аз неволно се усмихнах на това тъй прочувствено слово и с леко неуверен тон набрах смелост да попитам:
- Дон Джузепе! Аз ви помня от толкова много време все тук с вашата цигулка и неповторимите ви шансони и канцонети! Но кой всъщност сте вие? От къде идвате?Ако нямате нищо против бих желал да ви опозная!
Маестрото ме огледа от глава до пети с лукавата усмивка на хлапак и каза:
- Друже, това е една много дълга история, която бих ти споделил само на чаша хубаво вино в отсрещния ресторант!
И тъй като наближаваше обяд аз леко кимнах и предложих:
- Да вървим тогава!
Така след няколко минути се озовахме в красивата лятна градина на ресторанта и при наличието на хубава храна и отлично вино музикантът вдъхновено заразказва своите чудни патила и премеждия:
- Родих се в една чудно красива страна - Италия! Страна, тъй красива в своето неповторимо многообразие!
Тук, когато заговори за своята родина, очите му заблестяха от скритите в душата му сълзи!
- Израснах в знатно, но обедняло след ужасите на войната семейство!Аз уважаеми от дете съм влюбен в музиката! Тя ме отнася на крилете си към един по-красив, по-смислен, по-истински свят! Съзнавайки това се насочих към консерваторията, която завърших със златен медал и безброй покани за концерти по цял свят! Така, както виждаш този беден и побъркан старец пред теб е свирил къде ли не, Милано, Париж, Виена, Москва, Сидни…! Ех, времена, славни мои вече загубени времена!
Последва пауза, Джузепе отпи от чашата и продължи да разказва, а аз все така удивено продължих да слушам:
- Моите концерти и пътувания ме срещаха с различни хора от различни култури с различни манталитети, но всички те бяха свързани от едно свято нещо - безкрайната любов към музиката! Тези срещи и познанства ми помогнаха да натрупам познания, а както и ти знаеш, всеки, който трупа познания за света и хората, неизбежно трупа и тъга! Но тази тъга, синко, облагородява духа, даа, облагородява го, не ме гледай така странно!!!
Концертите минаваха един след друг, а аз се къпех в аплодисментите на публиката и хвалебствията на музикалните критици, а междувременно натрупах и огромно състояние в пари!
Отново настъпи антракт в разказа, придружен от многозначителна въздишка, след което с тъжна нотка в гласа си Джузепе продължи да разказва:
- Парите, проклетите пари! Имах ги, дори се къпех в тях, ноо не бях истински щастлив от това! Започнах да организирам благотворителни събития за сираци, стари и нуждаещи се хора! Но пак и пак в мен зееше оная празнота, която не даваше мира на душата ми! Ами даа, казах си един ден! Знам какво ми липсва! Липсва ми едно важно нещо, онова нещо, което кара светът да се върти - любовта! Бях самотен! От този ден на просветление винаги, когато имах време, ходех да отправям молитви към Бог в една местна катедрала! Не след дълго след поредния грандиозен концерт на вратата на стаята ми се почука и под рамката на вратата се показа нещо невиждано! Това бе навярно най-красивата жена на този свят с топли като прегръдка очи и коси кафяви и бурни като средиземното море! Останах зашеметен и няколко мига не знаех какво да кажа и най-после тя заговори:
- Извинете, може ли да поговорим!
Аз с усмивка отвърнах:
- Но разбира се, заповядайте моля!
В този момент усетих, братко мой, с всяка своя фибра на тялото усетих,че това е любовта, която толкова отдавна търсех, за която ден и нощ се молех да озари живота ми! Така се и оказа, Лизаа, чудно красивата и талантлива пианистка, с която изживяхме една прекрасна любов! Тогава знаех защо живея, живеех, за да я обичам и всеки ден отново и отново да и подарявам сърцето си!
За миг маестрото в пристъп на кашлица се наложи да прекъсне разказа си. След като се окопити продължи да ме изненадва:
-И така любовта беше красива, но като всяко щастие се оказа краткотрайна! Появи се черен облак в дните ни, някакъв професор, който дойде от не знам къде си в града я видя и тя избяга с него! Без дори да каже сбогом! От тогава не съм я виждал проклетницата, дано все пак е щастлива! Ноо, това беше крахът за мен, бях сломен и отчаян, престанах да свиря! Всичката тази мъка ме захвърли към пропастта на разгулния живот! Започнах да пия, сменях всяка вечер жените и след всяка нощ, прекарана с поредната блудница на сутринта се събуждах още по-сам и по-нищожен! Изхарчих и разсипах парите, наложи се да продам огромното имение, което обитавах, а на всичко отгоре и критиката ме заплю, което сложи кръста на кариерата ми на велик музикант! Всички тези години ми дадоха наистина много, но и взеха още повече от мен! На вратата ми чукаше проклетницата, наречена старост! Така един ден скитайки из улиците на Модена стигнах до извода, че е време за промяна, изпуснах времето, в което да създам семейство и да се порадвам на деца, поне мога да замина някъде в някоя спокойно кътче, където в мир да дочакам смъртта и ако мога през това време да правя хората щастливи! Уверен в правотата на това решение започнах да издирвам такова място, което да е далеч от миналото ми, исках да започна на чисто! Така ми попадна един красив албум от вашето градче Т. Видях го и от пръв поглед се влюбих в това кътче и си казах, тук трябва да бъда! Реших така и смело се гмурнах в ледените води на неизвестното, предприемайки пътешествие! Пътувах седмици наред пеша, на стоп, дори на върха на селска талига, пълна със слама! Взех си окончателно сбогом с всички места, на които ме боготворяха, а сега дори не можеха да ме познаят брадясал и с окъсани одежди! Хм, виждаш ли, синко, какво нещо е човекът, а, виждаш ли каква змия в ангелска обвивка е той, как те боготвори, когато си на върха и те стъпква при първия момент на слабост! Както и да е! След дълги премеждия и безсънни нощи по прашните друми на света се намерих най сетне в Т. и вече цели 40 години се опитвам да правя живота на тези хора малко по-лек и весел! Успях да се слея с това място, с неговия пулс, с хората му! Тук искам един ден да почиват уморените ми кокали, далеко от помпозната суета на големите градове! Аххх, младежооо, станало е късно, май много се улисах в това мое дърдорене!
Маестрото замълча, загледан в пъстрите пожари на залеза. Настана тишина, а аз като в просъница, поразен от това, което чух, промълвих:
- Гледай ти, гледай ти, кой да предположи какъв човек си бил ти!
Тогава старецът прихна да се смее:
- Какъв човек, бе момко, аз съм един жалък старец, останка на водораздела между живота и смъртта! Видях и научих всичко за света и хората и нищо не ми е странно и не може да ме учуди!
Така в приятен разговор на хубаво вино и добра храна неусетно вечерта прегърна в обятията си малкото градче.
С маестрото единодушно решихме, че е време да си ходим. На излизане той каза:
- Ти си добро хлапе и добър събеседник и слушател, от теб ще излезе голям човек!
Последва дружеско ръкостискане, след което всеки от нас с бавни крачки пое по пътя си.
След няколко седмици в едно мрачно ноемврийско утро лоша новина обиколи градчето. Дон Джузепе бе покосен от тежък инфаркт. С тъга на душата си помислих, че най-сетне този човек ще се пресели в така бленувания от него по-добър и хармоничен свят!
На следващия ден целият град се събра да изпрати душата на твореца към селенията на вечността, а една цигулка завинаги потъна в тишината.
© Боян Дочев All rights reserved.