Всяка пролет, още с първите галещи лъчи на слънцето,живописно разположеното в полите на планината градче се огласяваше от звуците на цигулка и звънки италиански канцонети. Тези изпълнения, които веселяха ежедневието на обитателите на това китно местенце бяха дело на талантлив уличен музикант, наричан от всички със звучното име Дон Джузепе. Той бе всичко онова, което обикновените и сиви трудови хора не бяха,а именно колоритен и по своему чудак.
Всеки ден, под ръка със своята цигулка, сядаше на все една и съща пейка в парка под кичестата сянка на големия стар орех и по закон започваше своя рецитал с прочутото „О соле мио”.
Такова начало сякаш най-много подхождаше на Джузепевата душевност. Този слаб и висок, русокос и синеок мъж, бавно навлизащ в руслото на старостта. Тя обаче не го плашеше, както и бедността, в която живееше, защото той бе волна душа, нямаше семейство и ангажименти, поработваше каквото и когато му падне за някоя пара, а свободното си време отдаваше на своето изкуство.
Не ...