Nov 20, 2020, 10:35 AM  

 CO-вид – 53. Кладенчето с мъртва вода –3 

  Prose » Fantasy and fiction, Others
633 0 3
Multi-part work « to contents
15 мин reading

     

                                                                Не е безсмъртна есента.   

                                                     По гнилите иглички на елхите

                                                     порязана дълбоко бистрота      

                                                     изтича с капки дъжд в тревите.

                                                     Оставя тъничка следа

                                                     под игото небесно на звездите,

                                                     коприната размесила с кръвта

                                                     в горчива чаша „Бяг“ – изпита.

                                             М. Димитрова

 

                                       Остров Кефалония, Гърция, Свят Бета, 16-ти век

 

    Чудовището, спящо под кислородния мехур, който представляваше тесарактът, дори не се беше събудило. Само беше посумтяло в просъница, беше пораздвижило скалните си кости от застинала лава, беше издишало през пукнатините на придънната магма няколко лениви струи серен двуокис, примесени с хлороводород, въглероден двуокис и водна пара, и беше потънало отново в многолетен, непредсказуем сън. Но краткото размърдване, причинено от изваждането на медальона от стената на „комина“, беше достатъчно, за да се освободи порядъчно количество от смъртоносната за всяко живо същество отрова. Само и единствено тук този, който беше преминал през някое от Гърлата, можеше да бъде унищожен, но при наличието на определени условия: „поглед“ отвън, изваждането на медальона от гнездото му в скалата и попадането на „пътешественика“ сред 50-те процента нещастници без късмет, оказали се в категорията „мъртви“ след отварянето на тесаракта.

  От посърналите устни на жената, изхвърлена край ръба на кладенеца, се стече алена струйка кръв. Безразличната вода я отми с хладен порив, а после се стече бавно в зейналия край стената разлом.

  Спящият под Итакийския пролив вулкан изхърка насън, изплю високо нагоре мътна, примесена със скални отломъци и водорасли струя, пое в изстиващата си, съскаща прегръдка тялото на Юйлин-Персефина, а после отново се кротна под тоновете морска вода на дъното.

 

                                                                  Сиан, Китай, свят Делта, 2000

 

  – Бабо, бабо! – Юйлин, стиснала двете ветрила, подарени ú предния ден, стоеше пред телевизора и плачеше с глас.

  – Какво има, дъщерко? – разтревожената Анчи Уанг надникна от кухнята и видя внучката си, обляна в сълзи.

  – Вземи си ги, не ги искам вече! – Юйлин хвърли шарените ветрила на дивана и се втурна към баба си.

  Възрастната жена остави бамбуковата лъжица, с която разбъркваше пилафа и прегърна разплаканото дете.

  – Какво има сега? Защо не ги искаш, вчера цял следобед си игра с тях? И защо плачеш? Голямо момиче, а лее сълзи като някое бебе!

   – Аз… аз… –  хлипаше осемгодишното хлапе и триеше подсмърчащ нос в престилката на баба си – Исках само тя да спре да се фукааа! Да стъпи в някоя локва пред къщи и да ги изцапа, а после да не ú дават да ги обувааа!

  Юйлин плачеше обилно и от цяло сърце – толкова разкаяние и горчивина имаше в гласа ú, че баба ú, въпреки че не разбираше какво е предизвикало този непресекващ фонтан от сълзи, се съжали над титаничното ú, по детски наивно и непресторено страдание, притисна я в прегръдките си и обсипа мокрото ú личице с целувки.

  – Успокой се, момичето ми, и ми кажи какво има! Кой се фука?

 – Братовчедката Лихуааа! – Юйлин все още хлипаше, но се беше поуспокоила от внимателния глас на баба си и искреното ú съпричастие.

 – Лихуа от Юннан? Какво за нея?

 – Никой няма такива обувки! Нито дебелата Бао, нито клюкарката Мейлинг. Само Лихуааа! – лицето на Юйлин се изкриви и тя се готвеше пак да заплаче. – Жълти и лачени, на платформа, като на какичките от горните класове! Чичо Ибин ú ги донесе от Италия. Аз исках само да има буря и дъжд и тя да стъпи в локвааа! Не исках никой да умира!

  Детето извърна поглед към телевизора и отново се обля в сълзи.

  Баба Уанг усили звука. Съобщаваха за буря и проливни дъждове в провинция  Юннан. Много селища бяха наводнени, имаше съборени дървета, затиснати коли, свлачища и няколко десетки загинали.

  – Но ти нямаш вина за бурята в Юннан! Откъде ти дойде въобще на ум? – бабата учудено се взря в мокрото лице на внучката си.

   – Та-татко каза, – хълцаше Юйлин – че ако пеперуда размаха криле при нас, в Юннан ще има буря. Аз размахвах ветрилата вчера цял следобед. И сега там има буря. Не ги искам вече!

  – Този Тай с неговите теории! – каза ядосано баба Уанг. – Пълни главата на детето с какви ли не щуротии! Дъще, татко ти само ти е дал пример. Няма как да предизвикаш буря, размахвайки ветрила. Пък дори и да можеше, няма как да разбереш къде ще се случи. Но това е без значение, защото е невъзможно.

  – Има как, имааа! – Юймин продължаваше да хлипа. – Аз само лоши неща правя, скочих върху пиленцето и то умря. А сега има буря в Юннан. Заради мен!

  – Не е заради теб, глупачето ми! Пиленцето умря, защото не си гледаш в краката. А бурята е просто природно явление, не можем да контролираме природата. И по-добре, иначе кой знае какви още каши щяхме да забъркаме! Това е Божá работа, човек не бива да се меси в Божиите дела!

   – Слънцето ме заслепи и не го видях. Когато ти извика, вече бях скочила от чешмата. Жал ми е за пиленцето! – от очите на момиченцето отново потекоха на ручейчета едри сълзи.

  – Няма нищо, детето ми, няма нищо. Пиленцето сега е в пилешкия рай. Там има много слънце, прясна тревица и никакви котки!

  – А кучета има ли? – изхлипа Юйлин и вдигна пълни със сълзи очи към баба си. – Като нашия Джим. Той обича да ги гони, но само си играе.

 – За кучета не знам, но има много буболечки и червейчета, пеперуди и плодни дръвчета. И тучни зелени ливади. Има и малка, весела рекичка с ято патенца, които се гмуркат в нея.

  – Бабо, разкажи ми още за пилешкия рай! – Юйлин се настани на дивана до баба си и положи уморено главица на свития ú, пълен лакът.

  – Пилешкият рай се намира далече, далече, отвъд голямата река Яндзъ, през девет планини и девет китни долини, в десетата планина Пънлай на един приказен остров насред Китайско море…

  След малко баба Уанг зави с мекото карирано одеяло заспалото дете и се върна на пръсти в кухнята, където я очакваше недосвареният пилаф.

   – Виж я ти, нашата Юйлин, какъв стратег се извъди! – засмя се тихо старата жена, разбърквайки врящия ориз. – Да размахва ветрила в Сиан, за да има буря в Юннан, братовчедка ú да цопне в локва, да я накажат и да не носи повече модерните си обувки. Това си е направо боен план. Не трябва да се притесняваме за бъдещето ú, със сигурност ще стане важен ръководител, няма да остане проста и неучена като нас с дядо ú.

 

                                                  Жировичи, Беларус, Свят Делта, 1470

 

  – Джиа, стига, няма да я намериш вече! Тя е мъртва.

  Жената змия изплува от мътната вода в кладенеца и погледна към сияещото видение, появило се внезапно в тъмнеещия въздух насред гората.

  – Мариам! – извика отчаяната майка. – Моля те, Мариам, приех наказанието си, бях готова да прекарам остатъка от живота си в тесаракта и никога повече да не видя семейството си, но не ми причинявай това! Върни ми Юйлин! Умолявам те!

  Джиа излезе от кладенеца и падна на колене пред видението.

  – Върни ми дъщерята, Мариам! Служих ти толкова години, изпълнявах всичко, което искаше, никога не съм искала нищо, но сега те моля като майка, върни ми детето! Тя лежи там, бездиханна и студена, съвсем самичка, поне ме върни в тесаракта! За какво ми е тази свобода, след като детето ми вече го няма!

  – Разбирам те, Джиа. Едва ли някой друг би могъл да те разбере толкова добре, колкото аз. Видях сина си да се мъчи и да умира на кръста и сърцето ми се обливаше в кръв, защото не можех да му спестя страданията. Той имаше човешко тяло и умря във всички Светове – разпъваха го отново и отново, а аз можех само да стоя отстрани, без да съм в състояние да му помогна. И това, че после възкръсна, не компенсира болката, която изпитвах, когато го гледах на кръста. Ти поне имаш утеха. Тази част от дъщеря ти трябваше да отпадне. Иначе я чакаше лудост с раздвоението, което носеше в душата си. Не се заблуждавай от вида, в който дойде при теб, това не беше Юйлин. Юйлин си отиде, още когато мина за първи път през Гърлото. Там, долу, сега лежи Персефина. На дъщеря ти тя не е нужна. Това беше част от израстването ú като личност. Винаги губим по нещо от себе си, когато се развиваме. Бъди щастлива, че загина Персефина, а не…

  – Юймин! – възкликна Джиа и са разплака, но това сега бяха сълзи на облекчение, а не на отчаяние. – Мили Боже! Толкова преживявах за Юйлин, че забравих за аватарите ú в другите Светове. Всичко с Юймин наред ли е? Не ми казвай, че и тя е в опасност!

  – За съжаление не мога да те успокоя, но при нея е Тай, макар и болен, а скоро тя няма да бъде толкова сама, уверявам те! Бог винаги изпраща ангели, които да се погрижат за хората, останали без закрила. Не мога да те върна в тесаракта, нито в бъдещето, ти имаш задача тук, в това време. Но не се безпокой за Юймин! Тя се освободи от тъмната си страна и сега е много по-силна. Аз дойдох да ти дам това!

  Мариам се пресегна към водата и извади оттам малко украшение от яспис, досущ като това, което Джиа беше намерила в тесаракта.

  – Истинският ми медальон. Не знам дали е нужно да ти казвам колко е ценен! Трябва да го оставиш за малко при жителите на Жировичи, а после да го подмениш с фалшивия. Алибей – този от 16-ти век, го търси и скоро ще попадне на следите му. Ще предизвика пожар в църквата, която ще построят, след като го намерят.

   – Къде ще го намерят?

  – Тук! – Мариам посочи старата круша до кладенчето. – Утре тук ще дойдат двама пастири. Дай им го! Медальонът ще извърши чудо за укрепване на вярата на хората. Трудни времена идват за този край, жителите на страната ще имат нужда от промисъл и благодат, за да оцелеят. След пожара ще смениш медальоните и ще занесеш истинския на друго място. Ще ти кажа къде. Но трябва да останеш тук до съживяването на девойката Раина. После ще се появяваш от време на време с медальона в най-трудните моменти, когато Планът е застрашен. Сега ти си ангелът на това място. По-късно ще можеш да се върнеш в Китай, в своето време – при Тай и Юймин. Но сега трябва да изпълниш мисията си! Затова…

  Мариам протегна медальона към главата на Джиа и ситен златен прашец се посипа от миниатюрното украшение. Две снежнобели крила запърхаха като светъл вихър над раменете на падналата на колене жена.

  – Ти ги заслужи отново, Джиа, със страданието си и с това, че не се огъна пред Алибей и остана на страната на Светлината. Не ги губи пак, защото ако това се случи, вече няма да можеш да си ги върнеш!

  – Създателят е твърде добър, че ми прощава. Не знам дали съм заслужила тази чест. Но ще направя всичко възможно да оправдая доверието. Ами децата? – сепна се Джиа и хвърли разтревожен поглед към брата и сестричето, които придошлата вода беше запратила към близките дървета. Те лежаха неподвижно в калта недалече един от друг.

  – С децата всичко е наред. Скоро ще дойдат в съзнание. Не трябва да те виждат сега, а едва след пожара. Скрий се в хралупата и изчакай да си тръгнат! И не забравяй – в по-голямата част от Световете дъщеря ти е жива и има нужда от теб! Не я разочаровай!

  Джиа се наведе, откъсна стрък горицвет, който растеше на туфи около кладенчето и хвърли яркото жълтото цвете в тъмната вода.

  – Сбогом, дъще! - прошепна тя, направи крачка към почти неразличимите стволове на дърветата и се разтвори в мастилените им сенки.

/Следва/

 

https://www.youtube.com/watch?v=_Tls3QyNENs              

                                                                                          

   

 

   

» next part...

© Мария Димитрова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??