Бергамо, Свят Гама, 20.02.2020
– Изглеждаш ми притеснен – каза Алибей, докато продължаваха да тичат нагоре по калдъръмената улица към площад „Векия“.
– Сменихме посоката. Сега тичаме нагоре, а това ме изнервя, имам акрофобия1 – каза Вергилий. – Само се кодоша, бе!
– Кодошиш се, тичайки? И при това изглеждаш унил и разтревожен? Браво на теб! – тичащата физиономия на Алибей беше кисела и нетърпелива /както обикновено/, а по огнеупорното му чело бяха избили едри капки сяра, които разнасяха остър и още по-нетърпелив аромат из хладния нощен въздух на Бергамо.
– Ти чакай само да извадя слънчевите очила, когато изгрее слънцето! – каза още по-унило тичащият поет. – Очите ми закърняват, като на къртица. Обаче ръцете ми не са трипръсти. Виж! Само изглеждат така – защото палецът и кутрето са разположени по-нагоре и са по-къси. Имам и остър нокът, който археолозите някога са слагали на носа. На носа на модела, имам предвид. Когато са сглобявали скелетите ни. Мислели са нокътя за рог. Трипръсти са ...