24.06.2022 г., 17:37 ч.  

 CO-вид 89. Магьосникът Разнобрад – 4 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи, Други
536 0 2
Произведение от няколко части « към първа част
24 мин за четене

                                                        Бергамо, Свят Гама, 20.02.2020

 

  – Изглеждаш ми притеснен – каза Алибей, докато продължаваха да тичат нагоре по калдъръмената улица към площад „Векия“.

  – Сменихме посоката. Сега тичаме нагоре, а това ме изнервя, имам акрофобия1 – каза Вергилий. – Само се кодоша, бе!

  – Кодошиш се, тичайки? И при това изглеждаш унил и разтревожен? Браво на теб! – тичащата физиономия на Алибей беше кисела и нетърпелива /както обикновено/, а по огнеупорното му чело бяха избили едри капки сяра, които разнасяха остър и още по-нетърпелив аромат из хладния нощен въздух на Бергамо.

  – Ти чакай само да извадя слънчевите очила, когато изгрее слънцето! – каза още по-унило тичащият поет. – Очите ми закърняват, като на къртица. Обаче ръцете ми не са трипръсти. Виж! Само изглеждат така – защото палецът и кутрето са разположени по-нагоре и са по-къси. Имам и остър нокът, който археолозите някога са слагали на носа. На носа на модела, имам предвид. Когато са сглобявали скелетите ни. Мислели са нокътя за рог. Трипръсти са ми само задните крака. Обаче с тях няма как да стискаш перо. Особено докато тичаш! Но нямам рог, това е сигурно.

  – Е, не всички имат щастието да притежават рога! – отбеляза дълбокомислено Алибей.

  – Малко е потискащо да знаеш, че някога ще се превърнеш в скелет и ще сглобяват тялото ти като детски конструктор. Видях един в коридора на музея /Скелет, не конструктор!/. Доста незавидна участ! И с перото става нещо. Не че се оплаквам, но след като попита…

  – Какво му е на перото?

  Вергилий протегна петопръстата си лапа и показа перото. Беше някак изкривено и не беше вече черно и рошаво, а белезникавосиво и твърдо като камък.

  – Станало е на фосил! – удиви се Алибей. – За пет минути?

  – В музея изглеждаше като фосил. Иначе щяха да вдигнат аларма. Но тогава беше омагьосано. Помолих някого да го дегизира. Както беше направил оня палячо от Периферията, дето не може да мята зарове. Но в ръката ми трябва да изглежда, както си е. Не може да е фосил сега.

  – Изглежда може. Ще позволиш ли?

  Алибей протегна ръка и взе перото. Беше си фосил – грапав и хладен, тук-там пооронен, но удивително запазен.

  – Фосил е.

  – И аз това казвам. Но не беше. Нали видя? Беше си живо, черно, проклето перо на археоптерикс.

  – Има ли значение?

  – Не знам. Все пак е странно.

  – Да. Но като имаме предвид множеството странни събития напоследък, не чак толкова!

  Алибей усили темпото и се изравни с архангела, който тичаше начело.

  – Защо сменихме посоката?

  – Програмата ГугълЪртс на Мирабела е повредена. Подозираме дългата ръка на Шуайджан, въпреки че тя няма ръце.

  – Или мързела на Мирабела, което е почти същото. Има и други начини да опознаваш градове, където никога не си бил!

  – Този е най-нагледен. Но може да се изходи и логически: Старият град се намира на хълм, „Векия“ е централният площад на Бергамо, следователно…

  – …Е най-отгоре и всички пътища водят към него. Дяволчето влияе зле на нашата писателка!

  – Несъмнено. Освен това отгоре се вижда по-добре.

  – Кое?

  – Знам, че сега очакваш да кажа: „Това!“, както предния път, и да последва нещо апокалиптично, но няма да го направя.

  – Защо? Добре си беше миналия път. Ефектно!

  – Не искам да се повтарям. Искам всеки път да съм новаторски и оригинален. После ще видиш!

  Няколко минути тичаха мълчаливо.

  – Стигнахме – каза Габриел. – Ето го там Васил. Не ми изглежда доволен. Нещо се е случило.

 

  – Защо земята се тресе още? – поинтересува се Дун, когато стигнаха до подножието на Градската кула.

  – Перото се повреди. Не може да рестартира Часовника. Липсват някои от зъбците. Вероятно са изпаднали при схватката. Или нещо в Акардара не е наред.

  – Наред е – каза Вергилий. – Нашият Часовник си работи. Но може да не е задълго. Така каза Пека.Трябва и двата Часовника да са изправни.  Затова ме пратиха тук. Това е резервното перо, в случай, че вашето се е повредило. Но и на него нещо му има.

  Васил взе перото и започна да го оглежда.

  – Не става – каза той. – Омагьосано е.

  – Знам, магията трябваше да действа само в музея. Навън трябваше да си е наред. Какво се е случило? – полюбопитства Вергилий.

  – Или ентропията се е увеличила, което е доста вероятно, или има намеса.

  – Чия?

  – Познавам един, който вкаменява разни неща, но той не е тук – каза Алибей. – Или не би трябвало.

  Той погледна унищожително към Дун, който разсеяно се оглеждаше, а после сведе очи.

  – И аз вкаменявам разни неща, но не толкова добре. Не е моя работа! – каза извинително Джъд.

 

  – Прав си, Алибей! – чу се глас някъде отгоре и през появилата се внeзапно Врата се изсипаха: жена пеперуда, красива и много млада – един брой; жена змия – също красива, но не толкова млада – един брой; жена в кафяво палто и черни ботуши – красива и малко по-млада от жената змия – един брой; мъж – малко под средната възраст, висок, очилат – един брой.

  – Скоро ще бъдем по няколко броя! – каза жената пеперуда, гледайки нагоре, и всички разбраха, че се обръща към Мирабела. – Нали така, Разнобрад?

  Сега нереално красивата пъстроока жена впери унищожителен поглед в Дун.

  Младият мъж се сви като от удар и внезапно започна да се разплува. Очертанията на фигурата му се разкривиха,  започна да расте на широчина и височина и скоро пред тях се изправи в целия си двуметров ръст старият магьосник – с разбъркани, посивели коси, разноцветна брада, смачкана сламена шапка и лентовидни бронзови сандали.

  – Знаех си! – извика Алибей.

  Той се втурна към магьосника, удари го с юмрук по лицето, после го стисна за огромната гуша и процеди:

  – Какво направи със сина ми? Казвай, обеснико!

  – Свалете тоя чироз от мен! Всичко ще ви обясня! – изхърка Разнобрад.

  Габриел махна с крило. Алибей го пусна, но продължаваше да стои нащрек на няколко сантиметра от него, готов отново да го хване.

  – Ето че пак се срещнахме, Мирилайлай – каза Васил Левски. – Кой да предположи, че ще е при такива обстоятелства?

  – Като гледам, доста си се издигнал в йерархията, Васил ефенди. Блазе ти, блазе ти! – каза мазно магьосникът. – Винаги съм имал особено топло отношение към теб. Приятелски те съветвах…

  – Но ме прати на бесилото! – каза хладно Дяконът.

  – Ако зависеше от мен, знаеш…

  – Оправдания! – извика Алибей. – Този подлец върши само злини! Не му вярвайте! Да каже къде е Дун! Казвай, мерзавецо!

  – Дун е добре! – каза Джъд. – Всъщност, и тримата са добре.

  – Тримата? – възкликнаха едновременно Алибей и Разнобрад и в тона и на двамата имаше неподправено удивление.

  – Да, тримата – потвърди Джъд. – Дун, Сюе и Алибей младши. В отлично здраве са и идват насам.

  – Идват? Откъде? Чакай, чакай… Алибей младши? – дяволоидът невярващо се взря в момъка с везана роба и ликови обувки. – Кой е Алибей младши? Да не би…

  – Разнобрад душеше наоколо, но не успя да надуши всичко – обясни Джъд. – Не ти казахме, защото щеше да разбере. Следеше те!

  – Но защо?

  – Искаше брошките. И сферата.

  – Когато разнобрадият перко те извика, Дун вече беше изчезнал. Аз го скрих. Сюе дойде в Омагьосаната планина. Брошката я прехвърли там след произшествието на язовир „Глено“. Настаних я в пещерата в „Глухите камъни“, а Дун я навестяваше през трите дни в годината, когато беше човек. Но когато там пристигнаха и Юймин с Дешанг, се наложи да пренеса тях и бебето, което междувременно се роди, на друго място. Сложих копие на статуята на Дун, направих магия за вкаменяване и ги прехвърлих. Неочаквано Сюе се превърна в…

  – Но ние я погребахме! Аз я носих на ръце. Пях ù песен. Плаках!

  – Малко театрално представление! Трябваше всички да се хванат. Включително и тези с вълшебните огледала и разни други магьоснически атрибути. – Джъд хвърли обвинителен поглед към Разнобрад, който изхъмка, но не каза нищо. – Алибей, извинявай за причинената безпричинна скръб. И за тавтологията! – допълни Джъд.

  – Няма нищо, извинен си! Дядо! Аз съм дядо!!! И Дун е жив! И Сюе! По-хубаво от това – здраве му кажи!  – Алибей се приближи до Джъд и го тупна толкова силно по рамото, че младият мъж се олюля.

  Дяволоидът погледна пак към  Разнобрад и очите му засвяткаха от гняв.

  – Но този подлец каза, че не знае коя е Сюе. Значи е знаел за нея?

  – Ние му казахме, че Дун е забравил всичко, което се е случило с него след пет-шестгодишна възраст. Нямаше как да помни любимата си. Но можеше да помни теб и майка си. Това беше логиката на Разнобрад.

  – Но Оливия почина при раждането – сети се Алибей. – Не знаеше ли за това?

  – Непростим пропуск от моя страна! Знаех, че е починала, но мислех, че е малко по-късно. Трябваше да проверя! – каза ядно магьосникът. – Не знаех, че не е изгубил спомените си.

  – Това беше идея на Перкун – да се прави на забравил всичко. Имаше някои бели петна в паметта си, наистина, но помнеше Сюе. Как би могъл да я забрави!

  – И аз си мислех същото. Не би могъл! Значи съм бил прав! За всичко! – Алибей почти подскачаше от нетърпение.

  – Разнобрад откри подмяната, но късно. Нямаше какво да губи и разигра цирка на брега на езерото. Целта му бяха не толкова брошките, колкото Бергамо. Искаше да дойде тук. Аз се престорих, че се поддавам на шантажите му, защото Илинда настоя. Дун, Сюе  и детето вече бяха на сигурно място.

  – Къде е? Къде са сега?

  – Там! – махна с ръка Джъд. – На изток. Идват с останалите.

  – Останалите?

  – Статуите. Помниш ли? Тръгнаха към Бергамо преди време. Дун, Сюе и бебето Ал заминаха последни от Ухан, но ще дойдат първи. Васил ускори нещата със серафимските си криле. Ето ги там!

  По улицата, идваща от Долния град, се зададе процесия от каменни статуи. Те напредваха бавно, накрая се спряха пред портата „Сан Джакомо“ и се струпаха пред нея. Само три фигури – на лъв, лъвица и малко лъвче, успяха да преминат. Другите не бяха допуснати и останаха търпеливо да чакат отвън.

  Край фонтана „Контарини“ в средата на площада сфинксовете и змиите бяха отново оживели, а от всички страни се стичаха още статуи, слезли от постаментите си в Стария град.

  – Теракотената армия на Третата вълна – каза Джъд. – Чакат знак. От Дун – той им е военачалник. Засега са само в готовност. Но всеки момент, стига да се наложи, могат да нападнат!

  – И това е синът ми? Какво носи?

  – Сферата, Алибей! – намеси се жената пеперуда. – Там беше най-сигурното място да я скрием. Прекалено много хора и Същества я търсеха. Но тя неочаквано се превърна в каменна топка. Не успяхме да я размагьосаме. Затова ни трябва Разнобрад.

  – Ще го направи ли?

  – Няма друг избор. Трябва му.

  – За какво?

  – За да си върна предишния вид – извика Разнобрад. – Не искам да съм това, в което ме превърнаха, казах ти!

  – Кой те превърна?

  – Тай-и, разбира се! Съпругът на онази змия там, дето се прави на ангел – посочи Разнобрад към Джиа. – Те с така наречения Координатор, иначе казано – Перкун, се сдушиха и ме снабдиха със сетива, за което не съм ги молил! Направиха го, за да ме отслабят! Знаеха, че ще стане така. За да могат те да властват в Световете.

  – Тай е Тай-и? Върховното божество на великото единство, първопричина на Световете, властителят над петте Господари на посоките, над 16-те дракона, прародителят на всички живо, първоначалното дихание, даващо живот? Моят Тай? – Джиа беше поразена и продължаваше да гледа невярващо.

  – Няма нужда да ми цитираш пак „Митологията…“2, но да! Не знаеше ли? Все повтарям, че съпрузите трябва повече да си споделят.

  – Той си загуби паметта, чудовище такова! Заради такива като теб. При него беше наистина! Шуайджан го осакати! Държеше го в състояние на зеленчук, той вегетираше в последните дни. Не му даваше дъх да си поеме. Само да се изправеше малко, го поваляше пак! Този блестящ ум! Какво знаеш ти?

  – Мда, здраво пипа моята бивша благоверна, не ще и дума! – се чу остър глас като писък на улулица и от мрака край уличните лампи се изтръгна една сянка и се приближи към групичката.

  – Този пък кой е? – изсъска Джиа.

  Сянката излезе на светло и всички видяха висок, късо подстриган човек с очила с телени рамки и хитлеристка униформа.

  – Хайнрих? – Разнобрад беше не по-малко учуден. – Как успя да дойдеш тук?

  – Последвах ви и минах през Вратата? Знаеш, че сферата ми трябва, Мирилайлай! Ще получа чрез нея всички скъпоценности на Световете.

  – Няма да я имаш, тя е моя!

  – Значи не сте заедно?

  – Не! – казаха двамата едновременно.

  – Търсихме я заедно, но после пътищата ни се разделиха. Поради някои различия – каза Разнобрад.

  – Заради Шуайджан. Аз все още смятам, че може да се разберем с нея. Той не е съгласен. Затова всеки си пое по пътя. А той пак се оказа един и същ – в Бергамо.

  – Шуайджан е луда! Виж я какво прави! Самоизяжда се – възкликна Разнобрад.

  – Ако насочваш лудостта ù, може да е много полезна – каза Хайнрих.

  – Фуси? Ти ли си Синият дракон? Единият от духовете на посоките? И си станал нацист? Защо? – попита горестно Джиа. – Защо унищожихте съпруга ми?

  – За власт, за какво друго? И затова ни трябва Сферата. Ще възродим Табха и ще пострим нов световен ред. По нашите закони. А не по вашите, скъпа сестричке!

  – Ти говори за себе си! Аз вече не искам да възраждам нищо. Искам си само предишния вид! – каза Разнобрад.

  – Сега разбирам – правиш всичко за отмъщение! – извика гневно Джиа. – Още продължаваш да ме преследваш. Мен и семейството ми. Не ти ли е достатъчно всичко, което вие с Шуайджан ни причинихте?

   – Ти не ме интересуваш, сестричке, но Тай все още ми пречи! Той беше Създателят на Табха и всичко оплеска. Не ми казвай, че не си знаела и това!

  – Не знаех!

  Джиа беше съкрушена.

   – Значи целта ти е била Табха? Искал си да изместиш Тай и да царуваш там? А не си ли помисли, че може да се опиташ да създадеш нещо свое? Не ми отговаряй, знам отговора – не можеш! Не си в състояние нищо да създадеш. Само рушиш! Съсипахте съпруга ми, живота ми! Какво още искате?

  – Искаме само на Световете да царуват потомците ни, а не вашите с Тай – жалките и некадърни хора. Те се провалят непрекъснато! Време е някой да поеме юздите!

  – Да, най-ужасяващите престъпления в историята са се вършили винаги под благовидни предлози – каза тихо Джиа. – Но винаги е идвал час на разплата.

  – Момент, да изясним нещо – намеси се професорът. – Щом Тай Уанг е Създателят на Райската градина, това какво означава? Че е самият Бог?

  – Не, не означава – обясни Габриел. – Бог е непознаваем и необхватен. Извън Книгата е. Създателят е друго нещо. Той е част от Книгата. Има изключителни възможности, могъщ е, но не е Бог.

  – Но Васил е бил пред Престола Му. А Синият дракон също е дух на една от посоките, нали? И той ли?

  – Синият явно е дух на междинна посока – северозапад, югоизток, няма значение, а иска да стане повелител на Средищния дворец. Знаеш за идеологията на Химлер. Духовете могат да бъдат и добри, и лоши. Този очевидно е лош. И да се уточним – в коя Книга? Тази на пророк Иезекиил? Или в „Новия завет“? Коранът? Или в някоя от Митологиите? Книги много, а Бог е един. Не можем да твърдим със сигурност кой образ е най-верният. Ние все пак сме само персонажи. Можем само да чувстваме и да вярваме. И да настояваме, че нашата интерпретация е истинската и се припокрива с Бог от Реалността. Но все още никой няма ясно и неопровержимо доказателство…

 

  – Мирабела, частта се затегна – Пата-Кюта надникна над гърба на девойката, която увлечено пишеше, и издърпа клавиатурата изпод ръцете ù. – Навлизаш в мъглявата и несигурна теософска тема. Пишеш вече няколко часа непрекъснато. Габриел ще ме убие, ако се преумориш. Ще ми изтръгне рогата едно по едно – бавно и мъчително. Алибей ще му помага, защото архангелът по презумпция е добър и не може да причинява зло. Стига за днес!

  – Нали искаше Разнобрад. Ето ти го! Почти цялата част е за него. Но има още герои. Сферата ги събира, въпреки че те още не го знаят. Трябва да напиша и за Вакса! Върни ми клавиатурата!

  – Не! Сега правим почивка. Дълга почивка! Отиваме в кухнята и правим дълга вечеря с голям и сочен омлет. Много дълга вечеря! Имаш ли тъмнични пачи яйца?

  Пата-Кюта се захили и размаха откачената от контакта клавиатура, а Мирабела се опитваше да го хване и да си я върне.

  Дяволчето заподскача към кухнята като мамеше писателката и развяваше като знаме заветната клавиатура. Накрая хлътна в кухнята. Мирабела влетя вътре след него и Фют хлопна гръмко вратата.

  Скоро оттам се чу звън на съдове и прибори, пресеклив шум от чупене на яйчени черупки и още по-гръмко мляскане. После някой деликатно се уригна.

  Не беше Мирабела, разбира се.

  После настана тишина.

 

                                                                                        /Следва/

 

https://www.youtube.com/watch?v=gset79KMmt0

 


 1. Акрофобия – страх от височина

 2. Из „Словарь китайской мифологии“ от М. Кукарина

 

 

                                               

 

 

                                                                                      

 

 

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??