Има едни такива цветенца – нисички и пухкави, с разтворени венци и надиплени листа, има ги в жълто, в червено и в смес между тези две багри. Поне само такива беше виждал Кирил. На терасата на Дора имаше жълти. Тях той харесваше най-много. Всяка пролет майката на Дора засаждаше тези цветенца и като по чудо те не спираха да цъфтят чак до късна есен. Красиви и издръжливи – така ги помнеше. Всъщност Кирил някоко пъти беше виждал майката на Дора да отстранява изсъхналите краища на някои листа или посърналите и покафенели главици, виждал я беше и да ги полива в корените, но все му се струваше, че тези цветя се грижат сами за себе си.

     Беше влюбен в Дора. Тя беше още малка за любов, но косата ѝ беше изкусително дълга, очите – гримирани, а дупето обещаваше съвсем интересни неща. Кирил съжаляваше, че още няма цици, а сравнителния анализ, който правеше скришом, докато наблюдаваше съученичките си, показваше, че ѝ беше вече време. Може пък никога нямаше да ѝ пораснат и това щеше да бъде съвсем тъжно, защото той вече беше влюбен до уши и трябваше да ѝ го прости някак. Беше виждал в автобуса как на някои правостоящи жени при завои или неравности по пътя вместо циците им се тресат задниците. Това не беше хубаво.

     Кирил беше връстник на Дора, но всъщност учеше в горен клас, защото беше роден в по-ранен месец и се оказа, че се води с цяла година по-голям и го бяха записали за училище преди нея. Така че любовта му му се струваше съвсем естествена – все пак той беше батко, а най-често батковците се влюбват в по-млади момичета. А пък момичетата се влюбват предимно в батковци. Особено ученичките.

     Следователно нещата си бяха на мястото и беше въпрос на време Кирил да усети любовта на Дора.

     Провесваше се всеки ден поне по три пъти на тяхната тераса, която бе току над Дорината, за да може да вижда цветята и площадката около тях. На тази площадка Дора рисуваше и си пишеше нещо. После вземаше парцал и изтриваше рисунката и текста. На следващия ден имаше нова рисунка и нов текст. Кирил напразно очакваше да види своето име, изписано до това на поредната рисунка. Това би означавало много.

     Дора носеше предимно панталони. Изглежда не обичаше роклите. Кирил знаеше със сигурност поне за три нейни панталона – зелен, син и бял. Най-много я харесваше с белия панталон. Струваше му се, че цялата тя е в бяло, а чистото на този цвят го караше да настръхва.

     И така, настръхнал, докато я гледаше как отваря входната врата на кооперацията и как, облечена със стегнатия бял панталон, се носи небрежно с люлеещата си лека походка към контейнера за боклук, той не издържа, грабна кофата и се затича надолу по стълбите. Щеше да я пресрещне и да я заговори. Крайно време беше.

     – Здравей, Дори – усмихна се прекалено широко. Помъчи се да не личи, че е задъхан и добави: – Как си?

     – Добре съм, благодаря. А ти?

     Той обясни, че е цяло чудо това, дето изобщо не се виждат, а живеят един под друг; че обикновено хората са почти непрекъснато заедно, когато са един под друг.

     – Един до друг, де – уточни и се изчерви. Сети се, че Дора е под него, но той е над нея. Апартаментите им, де.

     – Ти защо се червиш? – попита го тя с престорено любопитство. Взря се в сведените му очи и изстреля: – Аз нямам нищо против да бъдем един под друг. Забелязах как ме наблюдаваш.

     Това е то! Мигът беше дошъл. Кирил щеше да изпусне кофата и боклукът в нея да разкрие обичайната посредственост на кухнята им и тъжната скромност на другите ненужни неща в техния апартамент, които се изхвърляха само когато вече за нищо не ставаха, но се овладя. Забеляза, че блузата ѝ вече е по-релефна, значи гърдите са пораснали. Всичко е наред.

     – Кога? Кога се червя? – избоботи без изобщо да възнамерява да задава подобен въпрос.

     Дора схвана нещата и му отговори така:

     – Утре следобяд. Нашите не са вкъщи. Ела.

     На другия ден следобед Кирил натисна звънеца, усети тихите стъпки на Дора, тя отключи вратата и го покани.

     Пиха чай. Говориха за времето и за училище. Кирил за първи път усети, че любовта му е споделена. Не можеше да повярва. Беше истински щастлив и дори прецени, че ще е добре да правят секса на кушетката в кухнята, защото пердетата бяха доста плътни и никой нямаше да ги види. Дали Дора вече го беше правила? Добре би било, защото той нямаше опит. Пък и нали тя каза, че няма нищо против да бъдат един над друг. Или един под друг беше. Това е поза в секса.

     Поза се оказа и флиртът на Дора. Онзи следобед нищо не се случи.

     Случи се цели три години след това, когато той съзря името си, изписано до рисунката на площадката на долната тераса. Знаеше със сигурност, че все някога ще види това и че то ще е недвусмислена покана за интимност.

     И така беше.

     Днес Кирил изхвърля боклука както навремето. И както навремето чака Дора да се появи с бели панталони и блузка, под която стърчат невинни момински гърди. Остарял изглежда, ръцете му леко треперят. В кофата няма почти нищо – стари снимки, счупен буркан, изразяна капачка и някакви увехнали листенца.

     Листенца на цвете, което той отглеждаше на терасата си. Това цвете съществуваше само в жълто и червено. Имаше и трети вид – смес между жълти и червени багри. Цветята бяха единствения мост на паметта му към Дора, особено сега, когато реши да изхвърли снимките: те показваха хората такива, каквито никога вече няма да бъдат. Постоя край контейнера, огледа се и още не се решаваше да вдигне кофата и да изсипе съдържанието ѝ. Дали пък да не почака още малко?

     Дора не се появява.

     Тя е вкъщи, у тях. Дора вече е цвете.