Не рожден ден, а сватба вдигаше Мъндьо. Така решиха към 22 часа вечерта комшиите, когато писна гайдата от тонколоната в двора на Гошо и неусетно заигра по улицата. Гайди и кларинети ли бяха посадени в сърцата на тукашните, чак мракът взе да се листи пред очите им. Но на облаци все едно идеше свирнята. Пробуждаше къщите с беседките. Разлайваше кучетата. А тлеещите огньове под казаните с компоти наново се надигаха. Скупчваше се музиката на талази в селската душа, така както облаците се скупчваха върху луната. Облаци ту бели като девичи стон се давеха в хората, ту пляскаха като пъстърви в реката на човешката кръв. А на планинската душица колко ѝ трябваше, за да се подмлади отекнала, да скъса синджира и заиграе от радост, докато после сама мисли в тъмното: какво невидимо чудо е. Хем хвърковато, хем тежко като камък. И нито да се носи, нито да се лови.
Завъртя се голямото хоро. Но преди това бяха две малки.
Бяха заиграли поотделно две скарани фамилии през две къщи. Първо едните, после другите щом ги видяха, за да не останат по назад и те сформираха малка верига. Излезе Мъндьо с една бяла хавлия на врата, която му обираше потта. Излезе само да погледа сеир и тогава го викнаха едните. Не му се играеше много, но като отмота кърпата от шията и я завъртя на ръката си, поведе едното хорце.
- Ха, така, комшо! Стъпи! Ха, сега! И, бре! Събери ги, събери ги! — подкокоросваше го бай Стоян отстрани и чукаше с бастуна по тротоара.
Леко стъпваше Гошо, нищо че беше над сто килограма. Заигра му сърцето и полека, лека –изпъна едното малко хоро, развърза го и го свърза с другото. Играха и мълчаха двете скарани стопанки, заедно с техните фамилии като бити, само Мъндьо се провикваше от време на време между тях, като че ли да им покаже, че той е над човешката дребнавост.
После дълго се разказваше за това хоро, но понеже бързаха да предадат новината, я съкращаваха като телеграма и тя звучеше дословно така:
"Щом Полк.Дрангов 22, се хвана на едно хоро с Полк. Дрангов 28, смятай...
Красиво, тържествено беше, и горе на небето, и долу на земята. И докато горе небосвода се отрупваше със звезди, долу в градината пристигаха младежите с момичетата и се настаняваха около богато наредената маса. Макар че най-хубавото измежду двата свята беше Надя. Поне така смяташе баща ѝ. Той прегръщаше дъщеря си в този момент, когато жена му го сръчка : не стигали столовете за всички деца и го прати при съседите да им заемат.
Посрещаше рожденичката гостите си, смееше се заедно с тях. Разопаковаше подаръците си. Лампичките – окачени на асмата, блещукаха наедно с живите светулки и се отразяваха в очите на празнуващите. Тихи въздишки, скрити погледи в тъмното и млади сърца, още като ненастроени цигулки. И измежду тях копринената бяла рокля. С бухнали коси се навежда изящно, вие се бавно, сякаш всеки момент ще затанцува.
Гледаше я отсреща Насим как се носи плавно в празничната еуфория, като лунен лъч и се чудеше на кого да се сърди. На себе си ли, или на света. И сляп, и глух сякаш беше досега за истината, а изведнъж му просветна, че тя нехае за него. Колко удобни бяха всички тези момчета за неговото момиче. Ама и колко ли беше негово... Накипрени, зализани, белички мъжлета като моми. Сигурно някои още нямаха и брада, а вече знаеха да флиртуват. Нямаха, обаче празнуваха нейният празник и сам Гошо им сипваше питиетата. Така си отговаряше. А той? Кой беше, че да е поканен?! Само един черен глупак можеше да си помисли, че е нещо повече от играчка за Гошовата щерка.
И каква беше тази рокля? Бяла фаталност. Така му хрумна след малко, когато я чу да се смее на шегите на едно от момчетата.
След малко се сети, че вече час виси на двора, обикаля насам - натам, като пациент, чакащ да дойде някакъв доктор, за да го изпише, а даже не се беше сетил да пие вода. Както стрелките на часовника стапяше минутите, така и той гасеше в пепелника – цигара, до цигара, да мине само по-бързо тая нощ, за да дойде неговата. Да я вземе пак в ръцете си, своя ще я направи този път. Няма да ѝ се мае повече. Вдън горите ще я замъкне, ако трябва, пък може и тук в доматите, нека да мине нощта. Нека, нека! Защото след минути установи – не му бяха виновни цигарите, че не може да си поеме въздух. Дългата ѝ рокля беше виновна, дето драскаше в него като бодлива тел.
Или пък ще иде, ще иде да я поздрави, пък каквото ще да става! Заканваше се, но тялото му накрая се беше схванало, седнало в някакви найлони покрай къщата и не можеше да шавне.
Обратно на него, Надя се носеше плавно и леко като лебед в своето езеро и също като лебедите криеше в извивката на шията си грацията на влюбеното момиче. Знаеше тя кой седи отсреща и тези червени жарки, дето все едно в сърцето ѝ ги гасеше, пълнеха очите ѝ с тъга, но никой по-добре от нея не знаеше как да крие самотата си от другите. Нейните очи, лицето, стойката, дори ръцете ѝ сякаш заявяваха на всички: Щастлива съм! Радвам се, че сте тук!
Усещаше скритото им любопитство за болестта на моменти и това я уязвяваше, затова се стараеше още повече да покаже, че е като всички тях и им обясняваше какво учи в момента. Не ги беше виждала от години и сега тяхната промяна им беше интересна. Направи ѝ впечатление Гергана, която с острия си език затапяше всички момчета. Също и русият Светли, понеже най-малко приказваше, а отвътре като че буря носеше, не душа. И погледите му бяха същите, нахални и дръзки. Имаше чувството че и стена би съборил с тях. Сини му бяха очите, но не лъхаше топлина и чистота от тях, както при други сини очи, а все едно я облъчваха. Натискаше се едната двойка, бяха залепени момчето за момичето и близо половин час се мляскаха, сякаш с мед се бяха намазали, а на Надя ѝ ставаше неприятно, докато ги гледа.
По едно време Цвети смени касетата, пусна най-новия рап хит и съобщи, че вече са сами. Родителските тела отишли на гости. Купонът сега започвал. Някои станаха да танцуват. Цвети взе дългите вити стълби към втория етаж на два скока и се върна след минути. В едната ръка държеше бутилка ракия, а в другата нарязани лимони и един пакет сол.
- Хайде да ви видя сега, кой може да пие!
- Какво е това, Цвети? – попита я Надя.
Цвети се разсмя, също като баща си се смееше –гръмко и заразително, затова след нея падаха от смях и другите. Понеже това беше почти мъжки смях и цялата женственост и красота на по-голямата сестра отиваше на кино, щом я чуеха. Обаче освен красива, с чувство за хумор и артистична, Цвети беше акумулатор на идеи. И както се смееше, внезапно показа друга гримаса, докато разсипваше в малки чашки ракия.
- Ще я пием като текила! – съобщи им ненадейно с бойния си тембър. - Ето, показвам!
Тя наръси сол между палеца и показалеца, облиза я, лапна резен лимон и изсипа ракията в гърлото си.
- Брррр! – Разтърси бузи и като разтвори очи към младежите, те се заеха да правят същото като нея. Куражлийка беше и Надя. Обърна една след друга две чаши на екс, сестра ѝ се опита да я спре, но Надя не искаше да я слуша. Цвети обясни на другите, че всички лимони трябва да се изядат заедно с изпитата ракия.
- На екс! На екс! – командваше ги голямата сестра. След още няколко засилки, Надя се търкаляше на земята, заедно с друго момиче. И двете се опитваха да се изправят и драпаха по някаква стена, но и на двете им се струваше, че стената е заела неестествена форма. Като в кошмар момичетата чуваха в същото време мъжкия смях на Цвети, която също като тях лежеше някъде в пространството и зовеше имената им, искайки им обяснение къде се намират. Изпонатръшкали се бяха като пилци повечето момичета, а момчетата държаха още равновесие и се стягаха за дискотека. На четири крака по едно време допълзя до масата Цвети и съобщи:
- Отиваме на дискотека! Стягайте се!
Надя почти беше припаднала, убедена, че не лежи в тревата, а на виенско колело. Чуваше отдолу гласа на сестра си, който съобщаваше, че: "Надя няма да идва в това състояние. Много ѝ било лошо."
Извлачиха Надя до къщичката. Цвети съблече безпомощното ѝ тяло. Остави я по гащи, зави я и сложи един леген до леглото. Светли – момчето със сини очи, влезе по някое време, настояваше да стои до Надя, за да я пази, но Цвети го изгони с един шут и той излезе с подвита опашка. До последно Найдена чуваше сестра си как я пита нещо. Не знаеше колко време е минало.
После изведнъж всичко утихна.
https://youtu.be/ECe2-l51kT0
© Силвия Илиева All rights reserved.