Не рожден ден, а сватба вдигаше Мъндьо. Така решиха към 22 часа вечерта комшиите, когато писна гайдата от тонколоната в двора на Гошо и неусетно заигра по улицата. Гайди и кларинети ли бяха посадени в сърцата на тукашните, чак мракът взе да се листи пред очите им. Но на облаци все едно идеше свирнята. Пробуждаше къщите с беседките. Разлайваше кучетата. А тлеещите огньове под казаните с компоти наново се надигаха. Скупчваше се музиката на талази в селската душа, така както облаците се скупчваха върху луната. Облаци ту бели като девичи стон се давеха в хората, ту пляскаха като пъстърви в реката на човешката кръв. А на планинската душица колко ѝ трябваше, за да се подмлади отекнала, да скъса синджира и заиграе от радост, докато после сама мисли в тъмното: какво невидимо чудо е. Хем хвърковато, хем тежко като камък. И нито да се носи, нито да се лови.
Завъртя се голямото хоро. Но преди това бяха две малки.
Бяха заиграли поотделно две скарани фамилии през две къщи. Първо едните, после други ...