Mar 7, 2023, 8:45 AM  

 Цветето, което цъфтеше само нощем 22 

  Prose » Novels
659 8 19
Multi-part work « to contents
12 мин reading

  Гледаше танцуващите снежинки под лампата на пътя. Те не предполагаха, че несправедливостта съществува. Поглеждаше вратата, която също не знаеше, че преди малко ще е способна да причинява болка, докато се затваря. Стъпките му –отекващи, скърцащи в снега. Отиващи си стъпки. Сковаваше я страх. Цепениците в печката не пукаха вече така силно. Светлината угасваше. Постепенно я обземаше паника.Червената традиционна рокля от прастари времена, за която се шегуваше, и която тя лично простря над пукащата печка, сега я гледаше кротко като силует, изрязан от близкото минало. Нямаше никаква пижама. Рокля беше. 

 

  Допреди вратата да се затвори тя се усещаше силна в прегръдките му, здрава беше, когато затваряше с обич раните на челото ѝ. Когато завивките бяха още топли, когато се раждаше с вик под пръстите му. Нищо не можеше да я угаси. Беше способна да спре лавина с крехкото си тяло. Все още чуваше неговите стонове като откъсващи се жълти глухарчета. Глухарчета скъсани от душата ѝ.

Червеното огънче в печката играеше. Пропиваше топлият въздух миризмата на кардамон от джезвето. Така миришеше тази сутрин около 3 часа стаята. Така ухаеше нейното въртене в омая. Неговото  събуждане. Така миришеха вероятно и дрехите му сега, докато небето  ръсеше раменето му с пудра захар. 

 

 

  – Ще те науча да ми правиш същото кафе –  беше казал той, когато тя се опита да отгатне непознатия аромат. 

Усмивка. Ставаше ѝ тъжно. После отново се смееше. Раните трудно заздравяваха. Той ги усещаше под сухите си устни, така както долавяше нейните страхове, а тя намираше начин да не го тревожи. Превърташе се бавно. Беше акробатка на трапец. Доверието в погледа му. Захващането. Тежестта. Преплитането на пръстите. Здържането, увисването,  дишането.

 

  – Баба ми ставаше всяка божа сутрин в пет часа, за да приготвя на дядо кафе с леблебия. А после го изпращаше на работа. 

 – Наистина ли? – чуваше го да пита той, опрял устни в нейното рамо. 

 – Да. Но никога не ѝ благодареше.

– Хм! И ти ще трябва да правиш като баба си, ако искаш да не спирам да ходя на работа. Ще те взимам на вратата в обятията си и ще казвам:  Принцесо моя, благодаря Ви, че бяхте така добра да направите моето сутрешно кафе. 

– С колко захар го пиеш? – сети се изведнъж. 

– С една целувка. 

Тя му я лепна.

– Твоята целувка е като кубче захар в горчивия ми ден.

– Ами ако не съм съгласна?

– С кое?

– Да стана като баба ми и да ти правя кафе всяка сутрин? 

– Ако не си съгласна, ще се наложи да не ходя на работа. Ще те мажа с мед,  няма да има какво да ядем, няма да има какво да ни събуди и ще изсъхнем като маслинови клонки. Само очите ни ще се виждат : Уааа! – изскочи изпод чаршафа и я обхвана в още по-силна прегръдка. Надя се изкиска, а после притихна, усещайки топлия дъх до бузата си, който продължаваше да нарежда: 

– Хората ще започнат да разказват страшни истории за нас. Това ли искаш да стане, като не ми правиш кафе, а? – ухапа я по врата. 

– Не, естествено. 

 

      Неестествено. Така се чувстваше без него. Обеща му да остане и да го чака. На сутринта светлината щеше да я порази, а кожата ѝ щеше да стане грапава като кора на дърво. Дори птиците нямаше да искат да кацнат там. 

– Изчакай ме да се върна. Не се страхувай, ще отидем заедно.

–  Не, аз сама ще им кажа. Ти...

–  Шшш.. – той я целуна..

– Аз ка...

– Шшш... – после пак долепи устни.

– Ще...

– Шшшшшшшш ... – и пак.

Тя се опитваше да опровергае идващото, и при всяко отваряне на устата й, той я запушваше с целувка.

– Какво да им кажа? 

– Замълчи за малко!

– Не мога. Теб не те ли е страх?

– Страшно е единствено в главата ти. 

– Не познаваш баща ми! 

– Ако се страхуваш толкова от баща ти, не го прави. Ще се крием като мишки, ще се преструвам, че не те познавам, ти ще се правиш, че не ме виждаш. А напролет мога дори да допостроя оградата ти... Съгласна ли си?

– Защо говориш така?

– А как?

– Ще си отида тогава.

– Върви, щом искаш... Ти все си отиваш.

Насим замълча. Мислеше и още истини да ѝ каже, но тя притихна. Укроти се. Не я разбираше. Само я усещаше. Говореше лъжи. Найдена говореше против волята си. Тя знаеше това. Така, както би говорило едно страхливо дете, хванато в беля. 

Тя го докосна. Хвана ръката му и я сложи на устните си. Гледаше го през отблясъците на свещта. После бавно започна да го обсипва с целувки. Целуваше един по един пръстите му, после дланта и китката, притисна глава в гръдтта му.

Болезненост от твърде много нежност. Това беше. Не знаеше какво друго може да бъде. Вътре в него постепенно се беше препълнило. Заливаше го само с поглед. Той я погали. Очите ѝ бяха мокри. 

– Защо плачеш сега? Ела. Тихо, тихо, момичето ми. Сълзите са скъпоценни. 

– Ще плачеш само от радост, чу ли?! Чуваш ли...

 

   Не от радост танцуваха тези снежинки под лампата. Танцуваха, защото нямаха време. Играеха все по-красиво, все по-диво се завъртаха, защото топлата земя ги зовеше. Нямаха време. И не една с друга се надиграваха. Надиграваха смъртта.

 

 

   – Хайде, пак! Хайде! 

Насим пресичаше главния път, скърцаха обувките му, а гласчето  зънкаше като от капан за сънища. "Хайде, люби ме пак."

– Защо си се мъчил да сечеш маслината? 

Баща му стоеше пред него със свъсени вежди. Момчето обичаше това дръвче. Играеше си около него, чак докато въздуха се изпълнеше с тръпчивия  аромат на ожъната пшеница, а небето хлопнеше отгоре с тъмните си очертания като порта. Порта към друг свят. Свят на сънища. Той пусна брадвата в краката си. 

 – Мечтите не трябва да се режат като мъртва плът, момчето ми! Лекувай всяка мечта, грижи се за нея и тя ще ти се отблагодари. 

Така говореше баща му, докато го галеше с коравите си пръсти, а после хвърляше семената на пшеницата в сухата земя. Той пееше молебен за дъжд на килимчето си по няколко пъти на ден, призовавайки милостта на Аллах. Молитвите му бяха сълзи и, когато падаха в душата на Насим, тя се пропукваше заедно със семето в земята. Какъв ли съвет би му дал в този момент? Искаше му се да го пита веднага. Какво да правя сега, татко?

 

 

  Сестра ѝ го беше описала като жертвоприношение, разделящо жената на две половини. Едната половина взимал първият мъж, когато я обладавал, а другата оставала да кънти в празното пространство като ехо. Първият мъж винаги е най-неподходящият, да знаеш. Жената е прецакана във всяко отношение. Това е то. Затова, Луничке, като дойде време, бъди готова за най-неочакваното. 

Да... най-неочакваното. За това беше права. Не очакваше, че докато лежи отмаляла от щастие и си спомня властта му, по тялото ѝ ще пробягват тръпки. Стомахът ѝ ще се свива, докато не стане колкото зрънце царевица и ще усеща мириса на мъжката му пот, като изключителен мускус. Това беше ненормално. 

 

 

    Ненормалността имаше склонност да се проявява в най-тихите и нормални хора. Тих и пухкав беше снежецът, полепващ по лицето на Насим. Все още устата му беше пресъхнала и гореща. Вкусваше влажните ѝ устни, щръкналите ѝ зърна и я обладаваше отново. Изстискваше капчици нежност от нейната голота. Утоляваше жаждата си. Сладостта се разливаше в жилите с грохот на пълноводна река. Заливаше  тази река, под вода ги потапяше, а не можеше да ги угаси. Само неговата воля. Волята на огъня. Танцът на два огъня. Огънят на живота й. Светлината на нощите му. Порастваше в очите му. Изгаряше в тях. Плачеше в тях, молеше се в тях. 

Тя разтвори уста за вик.Той я обгърна нежно. Милостиви думи като меки сатенени завивки по сетивата им. Ухаеха на сини цветя. Просторът в новия му свят. Не гледаше в очите на Надя. Направо в душата ѝ гледаше. Топлите гърди на момичето целуваше. Галеше туптящото ѝ тяло. Извивките на невинния,  насипан със сняг път се сливаха с отчаянието на красотата. Обля го студенината на вятъра.

 

Насим отключи вратата на баничарницата и я блъсна след себе си.

 Блъсна я, точно когато червеният женски силует стъпваше внимателно в същите стъпки наобратно. Тишината беше ембрион. За миг ѝ хрумна, че стъпките приличат на прободни рани. Прободни рани в сърцето на нейния баща.

 

 Врекох се без пръстен и без свещеник, тате. Но с радост се врекох. Пред снега се врекох, тате! Пред планината! Оставих се на пустинния мъж, отдадох му се с цялото си сърце и душа. На Камиларя, както ти го наричаш, на Индиана Джоунс, на Черния! Сега имаш причина да го мразиш още повече. А аз още повече да го обичам. 

Тя се покатери по тухлите със свито сърце, а когато тупването от скока се разстели по земята, Надя погледна през рамо планината. 

 

 

 

 

 

 

(следва)

» next part...

© Силвия Илиева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Бях там, Силвенце... Просто бях там.
  • Благодаря ти, мила Иржи, че намираш време да ме четеш. Честта е моя.
    Вярно е, много прякори и обиди отнесе. Бащата сигурно и той ще е в шок. Мислех да им търся някакъв остров. Островът на изгнаниците. Обаче те вече го намериха. Нещастно влюбените живеят на тоя остров.
    А ти не спирай да твориш, чакам те с нетърпение.
  • Обещах да довърша всички части, ама...не стана.Събудих се в 5 часа сутринта...на стола пред лаптопа! Взех редовно да го правя- от разходките през деня ли, от настъпващата пролет ли, но взех да спя на части. само че нямах търпение, ами ги прочетох до края от любопитство, а коментарите оставих за после...Та за тая...Любовта не пита, дали е Камилар, Индиана Джоунс или Черия! Само бащите имат претенции! Ще видим реакциите на нейния...Горкия...
  • Красунче, благодаря.😘
  • Много хубаво!
  • Мила Скити, дано наистина да си заслужава търпението. Изключително съм благодарна за отзива. Прегръдка!
  • Скъпа, Гюлсер, благодаря ти за добрите думи. За мен е радост, че си отделила време да прочетеш всички части. Признавам, че има някои дреболии за поправяне, но в свободното време ще се погрижа. Благодаря за отношението и подкрепата. Сърдечни поздрави.
  • Всеки път прочитам с притаен дъх и не усещам, че съм стигнала до края... така съм погълната от написаното!
    Силве, талант си!
  • Прочетох целия текст до 22 част, Силве, и гадая за идейния ти замисъл. Найдена – с алергия към светлината, Насим чуждоземец, с гореща кръв и … огънят между тях. Не знам как ще се развие сюжетът по-нататък, но съм убедена, че закодираното в творбата послание ще е замислящо, мъдро.
    Четох с удоволствие и най-силно ме впечатли непринудено внушената връзка човек – природа. Не мога в никакъв случай да я назова като инстинктивна първичност. В нея има нещо нереално, неземно. Понякога в необяснимите неща се крие най-много красота.
    Повествователната ти дарба е безспорна. Богато въображение! Чудесни описания на природни картини и обстановка, много оригинални метафори използваш на някои места, когато разкриваш преживяванията на героите. Най-искрени поздравления! Очаквам и аз продължението!
  • 🦄🌷🪻🌺 Благодаря, Пепитке! Весел празник!
  • 🌺 💙 🍀 💐 🌹 Честит празник, Силве!
  • Благодаря ти, скъпа Мари 💗. Честит празник!
    Благодаря ти, Влади, за хубавите думи.
  • Как хубаво е описана любовта... на телата, на душата, на знаците и на аромата, който всички те създават. Това те оставя без думи.
  • "Мечтите не трябва да се режат като мъртва плът, момчета ми! Лекувай всяка мечта, грижи се за нея и тя ще ти се отблагодари"!!!!
    Такова удоволствие си ми, Силвинце!👍🌹💕
  • Благодаря, скъпа Тони!
    Благодаря за любими.
  • Много хубаво, Силве! Красиво! Чакам, мила!
  • Добро утро, слънчеви момичета! Благодаря ви, прегръдки най-топли ви изпращам. Слънчеви лъчи сте. Хубав ден!
  • Остава наслада от написаното, Силвия, понякога думите ми се изчерпват. Поздравявам те!
  • Ех, Силве, Силве. Много е хубаво. Все едно влизам там и ги гледам. Поздрави и доскоро
Random works
: ??:??