ДА ПРАСНЕШ ГУГУТКА
Вървим нагоре. Стръмнината не е голяма, а билото изглеждаше ниско отдолу. Обаче по пътеката нещата се оказаха по-сложни. Не бързаме, няма закъде. Тревата е мокра, пътечката – също. Малко улейче прясна вода се стича покрай стърнището. Цигани чистят спаружените листа от дърветата, слагат ги в огромни найлонови торби, размахват греблата ту наляво, ту надясно като косачи, а двама-трима с мотички оправят вадите.
- Това го виждам за първи път! – възкликвам. Истина е. Досега не бях виждал пътеката да се чисти, а и изобщо гората. Не че се разхождам всеки ден, но пак се зачудих. Мислех, че гората се чисти сама, като котките.
- И аз! – съгласи се синът ми. – Времената се променят, тате.
Това пък какво общо има? Времената се променят, да. Не бих казал, че е за добро, нито че е за лошо, но се променят, това е безусловно. Може би иска да каже нещо повече с това, нещо, което не долових.
- Какво искаш да кажеш? – питам. Обичам да разбирам това, което чувам. Единственото ми оправдан ...