ДА ПРАСНЕШ ГУГУТКА
Вървим нагоре. Стръмнината не е голяма, а билото изглеждаше ниско отдолу. Обаче по пътеката нещата се оказаха по-сложни. Не бързаме, няма закъде. Тревата е мокра, пътечката – също. Малко улейче прясна вода се стича покрай стърнището. Цигани чистят спаружените листа от дърветата, слагат ги в огромни найлонови торби, размахват греблата ту наляво, ту надясно като косачи, а двама-трима с мотички оправят вадите.
- Това го виждам за първи път! – възкликвам. Истина е. Досега не бях виждал пътеката да се чисти, а и изобщо гората. Не че се разхождам всеки ден, но пак се зачудих. Мислех, че гората се чисти сама, като котките.
- И аз! – съгласи се синът ми. – Времената се променят, тате.
Това пък какво общо има? Времената се променят, да. Не бих казал, че е за добро, нито че е за лошо, но се променят, това е безусловно. Може би иска да каже нещо повече с това, нещо, което не долових.
- Какво искаш да кажеш? – питам. Обичам да разбирам това, което чувам. Единственото ми оправдание е, че не владея езика си. Така съм глух за много неща. Но когато няма езикова бариера, не бива да не схващаш чутото, проява на глупост е.
- За кое? – мисълта на сина ми май беше отвята от вятъра. Беше пролет, подухваше приятно. Но не чак толкова силно, че да издуха цяла мисъл, ако да е сериозна и съдържателна.
- Как за кое? За това, което каза. Какво точно искаше да кажеш?
Замисли се, май връщаше лентата назад.
- Да, сетих се! Казах, че времената се менят. Да, така мисля. Ето виждаш ли, вече гората става парк. Почистват я, грижат се за нея, всичко се променя.
- Аха – казвам. Разбрах какво е искал да каже, но пак се чувствам глупав. Така е: като задаваш глупави въпроси, такива и отговори получаваш.
Задъхах се и свалих якето. Няма да мога да взема това било на един дъх, а се надявах.
- Да поспрем малко, а? – Добро момче е синът ми, сам се досеща, не чака аз да се моля. Но още не се давам:
- Не, продължаваме.
Той върви бързо, не усеща стръмното. Така трябва. Подухва, усещам го в кръста. Някакви синкави цветенца са пораснали в сянката на високите борове. Тъжни са, но красиви. Задминаха ни група хора на моята възраст. Чудна работа, всички ли бързат? Това да не е състезание.
Минахме покрай няколко къщи, насадени самотно точно в перчема на хълма. Имаха вид на унили сиви гугутки. Не знам дори защо казах това:
- Вече няма гугутки...
- Какво? – Мисълта на сина ми очевидно дори от него по-бързо върви. Кой знае къде беше отишла сега. Повторих казаното. Той се учуди: - Как забелязваш тези неща? Има, разбира се, как да няма.
- Не, няма. Нито в града, нито тук. Има гълъби, няма гугутки.
- И как ги различаваш?
Обясних му, че гугутките са сиви, а повечето гълъби са пъстри. Уточних мъдро:
- Гугутката е като гълъба, аз не виждам разлика. Обаче е съвсем сива, скучна, може би дори малко по-глупава от гълъба, дива, по-нецивилизована.
Синът ми се разсмя.
- Ти да ни си ги интервюирал?
На младини взимах разни интервюта от знаменитости, понякога получавах добри хонорари от местния вестник, сто пъти съм го разказвал вкъщи и оттогава ме вземат за мезе. Не само на тая тема. Но аз нямам нищо против: това си беше самата истина, веднъж дори поканих редактора на ресторант с част от хонорара. С другата част си купих книга и кило боза.
- Не, по друг начин го разбрах. Ще ти кажа, ако те интересува.
- Давай! – Той беше в добро настроение. Аз също, но нямах достатъчно дъх, за да го изразя.
- Добре, но карай по-бавно. Не мога да тичам след тебе. Ще уплаша гълъбите. – Спрях, огледах се. Небето беше синьо, какво друго да бъде по това време. Никаква птичка не прехвърчаше наоколо. Странно, явно вече ги бях уплашил някак. - А така, така е по-добре. Слушай, аз невинаги съм бил на тези години...
- Това е новина! Ще кажа на мама!
- Не ме издавай, това е тайна. Бях на около осем-десет години, когато имаше страшно много гугутки. Бяха диви гълъби. А брат ми много обичаше гълъбите, ама питомните. Дори ги отглеждаше. Имаше кабаци, фенерлии, знаеш ли колко са скъпи фенерлиите, те се пъчат като политик в тоалетна, пощенски и какви ли още не. Хранеше ги добре, купуваше, продаваше, заменяше ги, а те се размножаваха, беше хубава занимавка. Даже в градчето някои професионално се занимаваха с това. Знаеш ли колко красиво се преобръщат във въздуха? Гонят се и после изведнъж правят задно салто, после пак, уникално е. А пощенските гълъби наистина се връщат, продадеш ги – след седмица са пак при тебе, влизат в гълъбарника и хич не им дреме чия собственост са. Случвало се е да идват да си ги търсят...
Май не ме слушаше. Така и трябва. Хубаво е да говориш със себе си в чуждо присъствие. Така поне знаеш, че не си съвсем сам. Щом има кой да не те слуша, значи или говориш глупости, или са напълно изветрял. Или и двете. Важното е, че не си сам обаче. Понеже стана дума за политиците – и те говорят глупости, изветрели са, изтрещели повече от мен, а всички се правят, че ги слушат. Демагози. Я виж какъв син съм отгледал – едър, силен и честен с баща си. Чета в очите му: „Така, говори си, тате, поприказвай си, аз няма да те прекъсвам, защото не знам кога и защо... Но съм до теб.” Това ми стига. И знае, че не мога да говоря бързо, докато вървя, задъхвам се, затова едва крача. Вече стигнахме билото. Сега е по-леко. След малко ще започнем да се спускаме.
- ... Два купона ми обеща за една гугутка. – Разказът ми тук имаше кулминация, която не стигаше до слуха на сина ми. Кой знае пък, може и да ме слуша. Ще има какво да разказва на синовете си след време – какво е било при дядо ти и така нататък. Ако не го е срам, де. – Ще ти дам два купона за текезесарски хляб, вика, ако ми донесеш една гугутка. Ама днешна да е, да си я днеска застрелял. Как ще я застрелям – аз съм десетгодишен хлапак, нямам оръжие. Но бабата знаеше, че имам чатал, хубав, голям. И прашка имах, така че бях добре въоръжен. Нямах слава на много точен, обаче в бандата имаха уважение към моите способности. Нямаше иначе да ми късат прашката всяка седмица от злоба и завист. „Коя е тая баба? Да не е от Ибрямовите?” – попита после баба. Не се досети коя е точно и се ядоса. „Ама нищо, де – щом ще ти даде два купона, стреляй!” Така ми каза. Навремето текезесарският хляб беше най-хубав. Обаче го даваха само срещу купони от ТКЗС-то. Който е работил, има купони, който не е работил – яде клисав хляб. Това е положението. Сега е обратното.
- Горките гугутки – въздъхна синът ми. Значи ме слуша. Това ме зарадва.
- Не ги оплаквай, те тогава бяха повече от днешните домашни любимци. Рядко някой ги готвеше, обаче тая баба май искаше да си направи супичка от гугутка. А може и да не е имала друго за ядене жената, само купоните за хляба да са й останали. Както и да е. Аз така и не успях да ги взема.
- Значи не си уцелил гугутка?
- Напротив. Не бях толкова зле. То и сега да имам чатал, пак ще прасна някоя, нищо че съм стар...
Отново го разсмях. Защо? Какво толкова казах? Очите ми са слаби, обаче ако си нося очилата, същото ще е. Само дето няма гугутки, това е проблемът.
- Не знаех, че си бил такъв ловец. Никога не си ми разказвал. Може би някой ден ще напишеш ловни истории... как си праскал гугутки.
Ще напиша, защо не. И зайци съм ходил да ловя, и пак без хладно оръжие. Те се ловят другояче. Ама сега да довърша за пернатите:
- Уцелих добре тялото й с едно камъче – хем обло, хем ръбато в единия край. Случайно го открих. По-свирепо от куршум беше това камъче. Опънах ластика докрай, прицелих се, затворих едното око да фокусирам правилно и стрелях... Фраснах я под гушата, близо до крилото, тя политна, обаче й се зави свят, запърха и полетя надолу. Видях как падна в храсталаците, бореше се още с нещо, дори ми се стори, че видях как кръвта й оцветява пръстта, ясно беше, че няма да политне отново. Затичах се да я хвана и да я нося при бабата още топла. Двата купона ми бяха в кърпа вързани. Да, така беше, наближих и тъкмо да я взема – една котка с бясна скорост ме изпревари, скочи, стисна с устата гугутката и мигом избяга нанякъде. Даже не видях къде се шмугна. Търсих я, обаче всички ми се смееха и затова се отказах.
- Станал си за смях.
- Нещо такова, въпреки че не разбрах защо. В крайна сметка на всеки се случва. Какво смешно има? Аз затова се отказах. Ако бях продължил да стрелям, сигурно поне още две гугутки щях за ударя този ден. Бях сигурен.
- И защо не продължи лова?
Сега дишам по-леко. Мога да говоря колкото си искам, даже без пресекулки. Обаче няма повече за разказване. Това беше.
- Защото не бива да ловиш за другите. Това го разбрах аз. Котката ми взе улова, защото гугутката не беше за мен. Ако ловувах за себе си, котката нямаше на ми открадне дивеча. До този извод стигнах. Всекиму – своето.
Този път синът ме се тресеше от смях. Е, разходката не беше много дълга, но поне успях да го развеселя. Сам не знам как. Стана ми драго.
- Защо се смееш?
- Защото... – той се държеше за корема, - защото е смешно! Такава мъдрост! Представям си как си стигнал до това заключение на десет години с прашка в ръка, опулен и нещастен, докато си гледал как котката тича с твоята гугутка…, опрасканата, а кръвта й се стича по асфалта и образува дири...
- Не бях с прашка в ръка, а с чатал - отговорих. - Прашката ми беше в задния джоб, за резерва.
Уточнението беше важно. Историята трябва да знае истината. Дори да не схваща разликата между прашка и чатал.
Синът ми пак прихна. А аз не виждам нищо смешно. Времената се менят.
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados