„Къде си, Най-Светли, и защо остави света да потъне в мрак?“
Трийсет години бях на тая земя и никога досега не бях изричал реплика на негодувание. Нито на глас, нито наум. Но ето че сега тия думи ехтяха в съзнанието ми като удари с ковашки чук; нечия грамадна, жилеста ръка държеше тоя чук и блъскаше ли, блъскаше по черепа ми и колкото повече се опитвах да я озаптя, толкова по-безумно ме налагаше.
„Къде си…“
Изведнъж осъзнах, че в стаята цари тишина. Детето в ръцете ми не бе изплакало. Войниците стояха отвън и чакаха да чуят първия му вик – сигналът да изляза и да им го покажа - но то лежеше мълчаливо. Отвори малките си, розови устнички, пое дълбоко дъх и го издиша треперливо. Присви очички, сбърчи носле, после продължи да диша спокойно.
- Защо не плаче? – прошепна Ая откъм леглото. Големите ѝ очи, лъснали от продължителното страдание, приличаха на тъмни езера, в които се оглежда нощната луна.
- Не знам – прошепнах объркано. Огледах отново новороденото. Мъжки пол, добре оформено, очевид ...