„Къде си, Най-Светли, и защо остави света да потъне в мрак?“

Трийсет години бях на тая земя и никога досега не бях изричал реплика на негодувание. Нито на глас, нито наум. Но ето че сега тия думи ехтяха в съзнанието ми като удари с ковашки чук; нечия грамадна, жилеста ръка държеше тоя чук и блъскаше ли, блъскаше по черепа ми и колкото повече се опитвах да я озаптя, толкова по-безумно ме налагаше.

„Къде си…“

Изведнъж осъзнах, че в стаята цари тишина. Детето в ръцете ми не бе изплакало. Войниците стояха отвън и чакаха да чуят първия му вик – сигналът да изляза и да им го покажа - но то лежеше мълчаливо. Отвори малките си, розови устнички, пое дълбоко дъх и го издиша треперливо. Присви очички, сбърчи носле, после продължи да диша спокойно.

- Защо не плаче? – прошепна Ая откъм леглото. Големите ѝ очи, лъснали от продължителното страдание, приличаха на тъмни езера, в които се оглежда нощната луна.

- Не знам – прошепнах объркано. Огледах отново новороденото. Мъжки пол, добре оформено, очевидно реагиращо на светлина и звуци, с правилен мускулен тонус. Съвсем здраво на вид.

Но мълчеше.

- Всичко му е наред – снижих още повече тона си. Ая вече не ме слушаше, а четеше по устните ми. – Диша. Просто не плаче.

- Това възможно ли е?

- Не съм виждал досега такова нещо.

- Дай ми го, Ян.

- Скъпа…

- Дай ми го – невидим вятър разлюля гладката повърхност на очите-езера. – Нека го подържа малко. Никой не е разбрал, че се е родил.

Положих го върху нея. Тя обви телцето с една ръка, а то прилепи лице към ямката между гърдите ѝ.

- Колко е миличък…сякаш знае, че не трябва да вдига шум…о, милото ми съкровище… - разхлипа се. И на мен ми се навлажняваха очите. От пръв поглед се бях влюбил в сина си. Бебе, което не плаче, когато се ражда? Болката от разгъването на белите дробове е безумна. Бебе, което може да я изтърпи – знае, че трябва да я изтърпи – без звук, не е обикновено. Синът ми се побираше между лакътя и китката ми, но за един миг само ме бе накарал да се чувствам защитен.

Да изпитам надежда.

- Скъпа, трябва да изкараме плацентата…можеш ли още мъничко…

- Той…

- Дръж го при теб, не ми пречи.

След няколко минути Ая се отпусна назад върху възглавниците, окъпана в пот. Не бе отслабила и за миг хватката си около малкото телце.

Почистих я внимателно и измих ръцете си. Докато ги бършех в сухата кърпа, чух отново гласа ѝ.

- Ян!

Леки нотки на истерия пробиваха гладкостта на шепота, като колове, забити насред равно поле.

- Какво?

- Има нещо на челото…има някакъв белег. Ян, това е слънце! Ела да видиш! Ян!

Надвесих се над малкия. Присвих очи. Да, наистина…сбърчената му от раждането кожа се бе поотпуснала и сега петното ясно си личеше. Малко бяло кръгче, обрамчено с многобройни тънки лъчи.

Но недейте унива, недейте прекланя дух пред Мрака. Защото той е само време на изпитание и мине ли, ще дойде Оня, който ще го разпръсне. От жена ще е роден и слънце на челото си ще носи…

- Предсказанието…предсказанието…- устните на жена ми се движеха с мълниеносна скорост. Моето сърце биеше като обезумяло. Аз не съм сляп последовател на Писанията. Някога, преди Мракът да дойде на власт, е имало храмове на Светлината, имало е светли воини и пророци. Имало е утринни събирания и молитви. Имало е ритуални песни и танци. В онова далечно време отпреди два века и половина Най-Светлия е бил с хората. Тогава те можели да работят за себе си, да имат нормални семейства с колкото деца искат, да се наслаждават много години на възрастните си родители, да се срещат с…как беше думата…приятели?...да развиват обществото си, да творят. И други неща са правели, за които не знам, тъй като всички писмени исторически документи от онова време са унищожени, а това, което се предава от уста на уста, шепнешком късно вечер, с всяка година става все по-оскъдно. След още няколко десетилетия ще забравим изобщо, че е съществувал друг свят, освен света на Мрака, ще забравим и писанията, и предсказанието…

- Скъпа…знам, че с Рия все за това говорите, но ние не знаем какво точно значи това. Дори не сме сигурни, че Писанията описват периода, в който се намираме сега. Да, има доста съвпадения, но помним ли всичко точно? Бабата на Рия го е предала на дъщеря си, а тя на своята…кой знае как сме изкривили писмения текст с годините.

- Защо винаги си затваряш очите! – напуканите ѝ устни внезапно оголиха зъбите. – Много добре знаеш, че не става въпрос за друг период. Един единствен е и е описан съвсем ясно, както и предсказанието! Дете със звезда на челото! Ти какво си мислиш, че ще е истинска звезда ли? Разбира се, че става въпрос за белег! А онзи стих, в който се споменава за тихото, сияещо новородено? А?

- Тихото сияещо новородено? – усетих опулената си физиономия. Синът ми все така стоеше между гърдите на майка си и дишаше равномерно със залепено до кожата ѝ личице. Не беше гъкнал. И…Бога ми, привиждаше ли ми се? Лицето му светеше. Челото му светеше!

- Ая…

- В тунела – каза тя изведнъж. Не произнесе думите, оформи ги само с устните си. – Вземи го и го заведи при Рия. Покажи ѝ го. Ще ти даде Гардения вместо него.

- Това е абсурд! – но надеждата в сърцето ми се усили. Аз не познавах свободата, не я бях изпитвал никога, но сега можех да я почувствам. Приличаше на тигър, който разпъваше с нокти гръдния ми кош, за да освободи място на сърцето ми да излезе. И да го разпръсне по всички краища на земята.

- Да, ще го направи! Бързо, не губи време! Имаме още час, най-много два, преди да влязат да проверят какво става!

- Ако влязат, докато ме няма…

- Ще се престоря, че още раждам. Ще кажа, че си отишъл да вземеш маков прах от килера. Върви!

Грабнах малкия, увих го в едно одеяло, притиснах го до гърдите си и тръгнах.

Не знам точно кога е построен тунелът под нашия дом – баща ми знаеше за него от своя баща, той е знаел от своя и по надалеч фамилната история не отива – но знам, че е бил правен дълго и старателно. Десетилетия, предполагам. Някога, преди ерата на Мрака, са се строели високи сгради с дълбоки основи, сега живеем в едноетажни дървени къщи, едва вкопани в почвата. Подовете са от глина и покрити с дъски. Имаме по три стаи – една за родителите, една за децата и една обща, където се храним и се къпем. Имаме и килер за складиране на храната. Всяка къща е заобиколена от малко дворче, където е тоалетната. Не отглеждаме нищо – само косим тревата и наесен обираме плодовете от ябълката, посадена във всеки двор. Разрешено е децата да си играят на двора в определените часове; могат и на люлка да се люлеят, ако им закачиш на дървото. Селищата ни се наричат Територии и са обозначени с номера. Всяка територия има управител – служител на Черния господар – и гъмжило от войници, които следят за реда. Често влизат по къщите за проверка. И в моята са влизали, но никога не са намирали входа към тунела. Може би ако самият Черен господар дойдеше, щеше да усети, че има нещо нередно, но служителите му, макар и с промити съзнания, нямат неговите свръхестествени способности.

Отместих дървените щайги встрани; разхлабих дъската в края и повдигнах замаскирания капак. Спуснах се по стълбата и още докато бях на стъпалата, дръпнах въженцето, с което спуснах капака обратно. Обикновено имаше кой да сложи пак щайгите върху капака, но сега щяха да стоят отместени. Все едно – и без тях нищо не личеше.

Стъпих на глинения под и потреперих от студ. Мократа влага веднага се просмука в дрехите ми. Мирисът на мухъл зачовърка в ноздрите ми и трябваше да притисна носа си с длан, за да не кихна. Казах си: „Ей сега вече ще се разплаче!“, но бебчето стоеше заровило главичка в ризата ми, все така мълчаливо. Ако не помръдваше от време на време, щях да се зачудя дали изобщо е живо.

Поех дъх, увих го по-добре в одеялото и тръгнах напред в мрака.

Височината на тунела надвишаваше ръста ми с няколко сантиметра, така че спокойно можех да се движа изправен. Широчината му бе около метър и нещо – двама души се разминаваха с мъка вътре. Странно, въпреки че тунелът бе мое наследство, досега бях минавал само три пъти по него. Първият път – когато ми го показа баща ми. Вторият – когато ме накара да мина сам по него, за да се увери, че ще се справя. И третият – когато го показах на Ая.

Никога не съм одобрявал какъвто и да е вид бунтовно поведение, най-малкото защото знам, че не води доникъде, но Ая трябваше да знае за тунела. Той бе особен вид фамилно завещание, нещо като наследствен ревматизъм и нямаше как да го скрия от жената, с която щях да прекарам остатъка от живота си. Обясних ѝ, че никога не влизам вътре и ако подобно действие не бе твърде рисковано, бих го затрупал с пръст, за да се отърва от него. Ая заяви, че щом някой от фамилията ми е създал подобно нещо в миналото, значи кръвта ми в крайна сметка не е чак толкова лоша. Започна редовно да влиза в тунела и с Рия станаха…да, това беше думата…приятелки.

Колко пъти сме се карали заради това. Как съм беснял. Умирах от страх за нея, но тя не ми обръщаше внимание и продължаваше с разходките.

Пристъпвах напред бавно, крачка след крачка. Гъстият мрак създаваше усещането, че вървиш през слоеве лепкава кал. Не виждах нищо, просто следвах извивките на прохода, държейки се с една ръка за студената стена. Старите страхове се надигаха у мен с всяка крачка. „Не мога, татко, не, ще падне таванът и ще ме затрупа! О, не, татко, ще ни хванат! Татко, къде отиваме!“ Коленете ми се подкосяваха. Зъбите ми тракаха. По едно време спрях и се притиснах до стената, неспособен да се придвижа и сантиметър повече напред.

Често бях питал Рия не се ли бои, докато е отдолу. Казваше ми: „Просто си спомням пътя на десерта. Същото е, като да минеш по него. Помниш ли пътя на десерта?“

Помнех го, разбира се. По принцип хранителната дажба за всяко семейство се раздава сутрин в районните продоволствени пунктове. Взимаш каквото ти се полага и нямаш право на повече за деня. Случва се, макар и рядко, по тези пунктове да има молби и викове…да, понякога храната не достига, особено ако някой от семейството настине и има нужда от подсилване…или просто е работил повече и му трябва по-сериозен източник на енергия. Ключът е да се научиш да разпределяш правилно провизиите. Някои дни, ако не си толкова гладен, не се тъпчи, остави за утре. Прецени кои хранителни продукти имат повече трайност и запази от тях. Научи енергийната стойност на всеки вид храна, за да знаеш какво да консумираш и кога. Естествено, освен нас лекарите, много малко хора мислят по този начин. Не ни и слушат, когато им даваме съвети. И като изпаднат в крайна нужда, плачат и викат пред пунктовете. Разбира се, не получават по-голяма дажба, а завършват на стълбовете за наказания. Ако се случи бунтарят да е редовен – нещо почти немислимо в последните години-  го отвеждат и не го виждаме повече. Така, както не виждаме родителите си след навършването им на шейсет години. Така, както от един момент нататък не виждаме и хронично болните, и онези, които не съумяват да изпълнят работния си норматив, и…

…децата, определени да станат войници.

Потръпнах и сведох брадичка към бебето. Усещах топлината му и през одеялцето и през ризата си. Топлина, която сякаш разпръскваше тежестта на мрака. Моето дете. Моята плът и кръв. Аз, роден наново, за да бъда по-добър, за да бъда всичко, което може би е трябвало да бъда, но не бях станал. Внезапно ме разтърси такъв зашеметяващ прилив на нежност, че простенах и по бузите ми се стекоха сълзи.

Пътят на десерта.

Веднъж в седмицата дават на децата сладкиш. За всяко дете по един. Медени питки, карамелени фигурки, свежи плодове. И в моето детство бе така. Помня как се редяхме на дълга опашка след училище, взимахме лакомството си и след това се изнизвахме по оградения от войници коридор, който водеше към домовете ни. Интересното бе, че докато вървяхме по този обратен път, стиснали съкровищата в ръце, войниците ни оставяха да правим каквото си искаме. Можехме да си разменим сладкишите, да ги хвърлим на земята, да ги изгълтаме ей-там, на мига. Всичко бе позволено.

Аз никога в живота си не бях опитвал от тези десерти.

Взимаха ми ги.

Бях хилаво, свито хлапе, което все си знаеше уроците в училище – от малък се научих да се потапям в науката, за да избягам от света – и постоянна мишена за хулиганите. Тормозът беше крайно деликатен, почти неуловим. Спъване тук, дърпане на ухото там, ритник или юмрук когато няма кой да види. Не обръщах внимание. Ревнех ли, покажех ли слабост, знаех какво ме чака. Слабите деца не могат да просъществуват дълго в никоя Територия. Откритите агресори също, разбира се – затова и мъчителите ми бяха много предпазливи.

Само че по пътя на десерта предпазливостта им изчезваше.

Там всичко бе позволено. И аз изминавах няколко метра със сладкиша в ръка, след което те ми се нахвърляха. Поваляха ме на земята с юмруци и ритници и след като ме набиеха, ми взимаха лакомството. Не се съпротивлявах, не се опитвах да го взема обратно – знаех, че ще загубя борбата, а излезе ли ти име на слабак, знаеш какво те чака. Ставах и въпреки контузиите се прибирах у дома без да гъкна. Сам се научих да лекувам пораженията по себе си, за да минат възможно най-бързо. Понякога имах навехнат крак, изкълчена ръка, но не си позволявах да куцам на другия ден, нито да пропускам упражненията по писане. Ако ти се съберат достатъчно дни в годината, в които си се показал неспособен, знаеш какво те чака.

Разбира се, децата често се нараняваха при спорт и игри, и за това нямаше наказания, дори се отпускаха средства за лечение. Само че нараняванията не биваше да се превръщат в постоянното състояние на дадено дете. Станеше ли проблемът хроничен – от малък научих тази злокобна дума – спасение нямаше.

И ето че сега отново бях малък и отново минавах пътя на десерта. Бях получил сладкиша, стисках го в ръце и само трябваше да го занеса на безопасно място.

Посегнах и избърсах сълзите си. „Не е трябвало да се примирявам тогава, мъничко мое слънце. Сега разбирам. Трябвало е да се боря. Да се боря дори и да не виждам шанс за победа!“

Съзрях слабо сияние във въздуха. Напуканите, разронени стени се очертаха бавно пред очите ми. Влажна, сбита пръст, със стърчащи от нея корени на растения и ронещи се сиви камъчета.

„Светлина? Какво за Бога…“

Сведох очи. Бебето. Челото му блестеше.

Този път нямаше никакво съмнение – не ми се привиждаше. Сноп светлинни лъчи излитаха от лъчите, нарисувани върху кожата му. То помръдна леко в прегръдката ми, извъртайки главата си напред, така че светлината да попадне точно върху пътеката.

Тихото, сияещо новородено.

Затичах се напред през тунела.

След не повече от четвърт час съзрях стълбата. Същата като нашата – желязна, с широки ръждясали пръстени. Изкачих се и бутнах силно капака нагоре. Дъските се надигнаха. Нещо издрънча от другата страна и се плъзна встрани. Изпълзях от дупката и се озовах право в килера на семейство Матис.

И лице в лице с Бран Матис, който явно току-що бе дошъл да вземе храна. Стоеше замръзнал, стиснал в ръка пакетче ориз и ме гледаше с опулени, потъмнели очи.

Посегнах и го сграбчих за рамото, за да не падна. Олюлявах се.

- Ая…- изграчих - …тя ми каза да дойда. Каза, че ще ни помогнете. Че…че ще ни дадете Гардения…за него. – кимнах към вързопчето на гърдите ми. Замълчах. Бях изрекъл всичко направо, иначе изобщо не бих могъл да го сторя. Отдръпнах се назад и се облегнах на рафтовете с провизии. Дишах тежко и усещах капките пот по челото си.

- Родило се е – прошепна Бран най-сетне. Беше висок, блед мъж с едрото, здраво телосложение, необходимо на дървосекачите. Казвахме си „добър ден“ и „добър вечер“ когато се срещнехме покрай входните порти. Повече не бе разрешено. Никога досега не бях разговарял с него, освен един път, когато се бе нарязал лошо с брадвата и идвах да го лекувам. И тогава приказвахме само за раната.

- Момче е, значи… - добави той. Наведе се към долния рафт, посегна и взе пакетче соя. – Знаеш, че не може да оцелее каквото и да сторим, докторе.

- Има звезда на челото – промълвих с треперещ глас. – Белег във формата на звезда. Свети. Долу, в тунела. Белегът светеше, за да виждам къде вървя.

Бран изпусна пакетите и те тупнаха глухо на пода. Със задавено възклицание той се наведе да ги вдигне. Два пъти се изплъзваха от ръцете му, на третия път успя да ги задържи.

- Ела в спалнята – прошепна – нека Рия го види.

Рия, съпругата на Бран, бе висока и едра като него и също така добродушно простовата. Сватовниците събираха брачните партньори, съобразявайки се с подобието не само на външния вид, но и на интелекта им. И ние с Ая бяхме на еднакво физическо и умствено равнище. Често пъти съм се чудел как е възможно тя да стане…приятелка?...с тази жена. Не бе ли нужна еднаква дълбочина на мисълта дори и за да се обсъждат Писанията?

Облегната на куп възглавници, Рия лежеше и кърмеше едноседмичната си дъщеря Гардения. Освен нея, семейството имаше още две деца – момче на десет години и момиче на пет.

- Доктор Янсен! – тя се надигна сепнато, с внезапно разведряване на лицето. Винаги се усмихваше, като ме виждаше на улицата, макар да знаеше, че е забранено. Бях израждал всичките ѝ деца, включително това, което кърмеше в момента. – Какво става? – после погледна към одеялцето на гърдите ми и добави едва чуто – о, Най-Светли!

След малко тя се бе изправила и приготвяше торба с дрешки за малката Гардения, която все още стоеше залепена за гърдата ѝ. Докато го правеше, не спираше да говори.

- Тези са ѝ любимите…нека ѝ миришат на познато, за да е по-спокойна в началото. Ще гледаме малкия тук вече…как ще го наречете, докторе? – погледна ме въпросително. Преглътнах. Не бяхме мислели за име на момче, разбира се. Когато Дарителка добие момче, то се взима от войниците час след раждането. Името му се дава в казармите.

- Аз…ще се казва Илий – това бе старовремската дума за „слънце“. Името ми дойде така естествено, сякаш някой друг го сложи в ума ми.

- Чудесно. Много е подходящо. Е, ще си разменим децата, значи. Ние ще гледаме тук него, вие ще гледате оттатък Гардения. Като наближат годинката, малко преди теста за родителство[1], ще инсценираме смърт на вашето момиченце и ще ми върнете Гардения. Илий ще го скрием долу в тунела. Там ще продължи живота си - дотогава, докато силите му не се развият напълно и не е готов да ги използва за каквото трябва – като видя ужасения ми поглед, тя се усмихна. – Той е Избрания, докторе. Ще се справи.

- Това е безумие…

- Това е единственият начин.

- Ще ни усетят. Няма как да се преструваме цяла година! Някой ще разбере, че Гардения всъщност е момче!

- Ти си личният ни лекар. Друг никой няма да вижда детето голо.

- Шансът да успеем е минимален.                                               

- Ами тогава отивай си. Дай го на войниците, за да го направят един от тях – тя вдигна бебето си нагоре и го потупа по гръбчето, за да се оригне. – Черният господар ще използва силата му за своя угода и ще докара в света още повече зло.

Преглътнах. Не откъсвах поглед от нея. Кога точно бяха замислили с Ая този план? Възможно ли бе да знаят, че Илий ще се роди различен? Нима някоя от тях бе имала видение?

- Е? – Рия притисна момиченцето до врата си и целуна темето му – Казвай, ще действаме ли? Нямаме много време.

Гледах пълното, бледо лице на жената пред себе си и внезапно осъзнах, че и тя вероятно е била от онези деца, на които са взимали сладкишите по пътя на десерта. Само че сега е решила, че е дошло времето да се бори.

Да се бори макар да знае, че ще умре.

- Ами…ами добре. Ще действаме.

След половин час се вмъкнах обратно при Ая. Тя лежеше на леглото, покрита с тънкия чаршаф. Тъмнорусата коса се стелеше на вълни по възглавницата. Очите ѝ бяха полузатворени, но клепачите, увенчани с гъсти черни мигли, се вдигнаха моментално, когато ме усети.

- Как…успя ли?

Повдигнах одеялцето към нея.

- Това е Гардения.

Ая сложи ръка на сърцето си. Пое си дълбоко дъх, после се огледа.

- Приготви я…ъъъ…замаскирай я…

- Колко дълго планирахте всичко това, Ая? – развих одеялцето и се наведох към легена с отпадъците, държейки момиченцето с една ръка. Нахранено, то спеше доволно и изобщо не усещаше какво правя. Съблякох пеленката, намокрих косичката и натрих телцето му с кръвта от легена.

- На шега го говорехме, Ян…никога не сме си и помисляли, че може да прибегнем до подобно нещо. Това е твърде рискован план, който вероятно обрича всички ни на смърт. Не бих използвала по този начин приятелите си, ако не бях сигурна, че трябва да запазим момченцето ни. Той е Избраният, скъпи. Усетих го.

- Рия изглеждаше, сякаш е знаела, че това ще се случи – ощипах бебето силно по едната буза. То се размърда и се разпищя. Ощипах го отново, още по-силно. „Съжалявам, малката.“ Пищенето се усили. Не приличаше много на рев на новородено, но би трябвало да заблуди войниците.

- Преди две седмици тя ми сподели, че е сънувала, че ще дойде Избраният – каза Ая. – И че тя самата ще вземе участие в отглеждането му.  

- Сън, значи. Така си и мислех – изчаках малко и излязох навън с голото бебе в ръце.

Беше привечер. Сумракът галеше островръхите покриви на къщите дългите си сиви пръсти. Десетките еднакви покриви, редящи се един след друг към хоризонта, потрепваха под студената му милувка. Монотонността на пейзажа се нарушаваше само от шестетажната кула – домът на управителя – която стърчеше далеч вляво, като насочен обвинително към небето показалец. Зад нея се чернееха военните казарми.

 Двамата войника, облечени в изпънатите си сиви униформи, се надигнаха от оградата, прекъсвайки тихия си разговор. За какво ли приказваха? Обсъждаха скорошни случаи на нарушители и предсказваха дали скоро някой от тях ще премине от наказание към ликвидиране? Споделяха си кой с какъв резултат е преминал сутрешните военни тренировки? Или кой на коя жена се е насладил предната вечер в Отпускащия център?

С годините бях свикнал с непрестанното им присъствие във всеки аспект от живота ми и тялото ми отдавна не реагираше на вида им. Но сега настръхнах, както когато бях малък. Сърцето ми затуптя болезнено. Очите ми се впиха в коланите им. Там висяха ками и, навити на топка, въжета и кожени камшици. Тези оръжия не бяха страшните. Те бяха обикновени, с тях човек може да се пребори. Но лъскавите черни палки до ножовете не бяха обикновени. С тези палки преди двеста и петдесет години Черният господар завладял всички кралства на познатата ни земя. Воините му ги вдигали и от тях изригвала червена материя, която превръщала в пепел всичко по пътя си – хора, животни, растения, артефакти. Съпротивляващите се армии опитали всяка бойна техника, която познавали. Използвали всяка молитва, всеки ритуал, всеки амулет. Нищо не помогнало. Едно след друго кралствата падали в хватката на Тъмнината. Когато Господарят се възкачил на земния трон, само четвърт от населението на планетата било останало, а някогашните градове били напълно сринати. Той създал Териториите и превърнал генералите си в Управители. Наложил нови закони и животът тръгнал отново, макар и вече друг.

Светът навлязъл в епохата на страха.

 - Момиче е – едва се отрони от гърлото ми. Вдигнах плачещото дете нагоре. – Името ѝ е Бася.

Войниците заковаха безизразните си очи в моите. Насилих се да отпусна мускули – треперенето можеше да ме издаде. Удържах на взора им дотогава, докато те не сведоха очи към бебето. Огледаха го и отстъпиха назад.

- Добре, Янсен. Заведете го утре в териториалния център, за да му издадат документ за раждането.

Докато се отдалечаваха по тясната калдъръмена пътека, единият се обърна към мен и подхвърли:

- И честито!

…

Затекоха дните и седмиците. Ая и Рия гледаха разменените си деца и никой не разбираше нищо. Постепенно започнах да дишам по-леко. „Може и да се получи. Пълен абсурд е, но може и да стане. Само трябва да се държим сякаш всичко е нормално.“

Два месеца след размяната се прибирах след един случай на стомашно разстройство в квартал Д. Беше ленив априлски следобед, напоен с мириса на макове и маргаритки от дворовете и озарен от белотата на цъфтящите дървета. Някои от хората, с които се разминавах, ме поздравяваха с леко кимване и аз им отвръщах с едва доловима усмивка. Не само навън – и в душата ми беше пролетно. Макар Илий да не бе пред очите ми, знаех, че расте добре, а малката Гардения – Бася, както я наричахме ние – запълваше острата липса от присъствието му. Вървях и си представях приятната семейна вечеря, която ме чака у дома, когато гласът на вестителя на площада спука като сапунен мехур цялото ми измамно спокойствие.

По принцип рядко минавам през площада, когато се съобщават дневните новини. Не ме интересува нито кой е наказан и глобен, нито каква е утрешната промяна в дневните дажби, нито дори кои маршрути в Територията са временно забранени за преминаване. Гледам да вървя през живота колкото е възможно по-сляп и глух. Само че през последните два месеца се опитвах да съм в течение на всичко, тъй като и най-малкото недоглеждане можеше да е фатално.

Площадът бе централната събирателна точка на всички квартали и ехтящият през него глас се разпростираше в радиус от поне километър.

- Днес в три часа следобед е запален домът на семейство Матис, жители на квартал А в Територия 48. Матис са докладвани за сериозно престъпление срещу Територията и къщата е била запалена като резултат от съпротивата, оказана при законния им арест. Пожарът е ограничен от патрулите, но се съветват всички жители на квартала да останат по домовете си, докато ситуацията не бъде овладяна…

Ушите ми бучаха. Почувствах се сякаш изведнъж са ме потопили в съд с вряща вода. Опитах се да си поема дъх през убийствените пари, но бях затиснат от тежък капак. Прииска ми се да се затичам, да се отдалеча колкото се може по-бързо от центъра, за да намеря глътка въздух, но краката ми бяха неспособни и крачка да пристъпят. Кожата вече се бе свлякла от тях и сега се топяха и мускулите, и костите…

„Най-Светли! О, Най-Светли! Ая! Илий!“

Не знам как съм се довлякъл до квартала и какви безумни, неизричани никога досега молитви са разкъсвали съзнанието ми, но щом се доближих до нашата улица разбрах, че положението е дори по-лошо, отколкото си го представях.

Остра, задушлива миризма на изгоряло дърво се пропиваше във въздуха и струйки дим все още се виеха над черните отломки, останали от дома на Рия и Бран. Сред тях сновяха чистачи и пълнеха колички с отпадъци. Къщата бе заградена с кордон войници; войници стояха и надлъж по целия тротоар, безмълвни и изпънати като древни статуи. Само безизразните им очи шареха безспирно наоколо.

Кордон войници заграждаше и съседната на семейство Матис къща.

Моята.

Спрях за миг, преди да пресека улицата. Войниците ме гледаха. Гледаха ме и чакаха да отида при тях.

Знаеха много добре, че ще го направя.

Знаеха, защото щом моят дом не бе разрушен, значи аз и Ая все още им бяхме необходими за получаването на ценна информация. Вероятно в момента държаха жена ми заложница вътре и ме чакаха, за да използват слабостта, която това обстоятелство щеше да предизвика у мен. Знаеха, че вляза ли, ще им кажа всичко, което искат. Всичко до последната думичка. Знаеха, че Ая е по-важна за мен и от слънчевата светлина, която даваше на тялото ми сили да се бори със заразите; и от водата, която изграждаше всяка тъкан в организма ми; и от въздуха, който дробовете ми пренасяха по кръвта до всеки орган, за да го направят жизнеспособен.

По-важна дори и от Илий.

С тежка стъпка, сякаш газех във вода, пресякох улицата. Къщата плуваше пред очите ми, покривът и външните стени се размиха и разкривиха. Усещах сърцето си в гърлото. Колко силно биеше? Сто, сто и трийсет в минута? Дали нямаше да си докарам сърдечен удар?

Когато спрях до външната порта, ме наобиколиха.

- Ян Янсен, арестуван сте за невярно представяне на данни пред службите на властта в Територия 48 с цел лично облагодетелстване. Моля, последвайте ни.

Последвах ги. Минахме през двора и влязохме в дома ми. Там, на пода на широката всекидневна, лежеше Ая. По риза. Копринената бродирана долна риза, която толкова обичах. Разкъсана. Лежеше в свита, почти ембрионална поза, със странно сгърчени крайници и изкривено лице. Приличаше на човек, получил масивен мозъчен удар. Струйка кръв се стичаше от носа ѝ. Като ме видя, се опита да каже нещо, но неестествено извитите ѝ устни само потрепнаха. Явно не можеше да говори.

Над нея се извисяваха двама едри войника. Единият държеше черната си палка и потракваше ритмично с нея по кухненската маса.

Оръжието, с което завладяха целия свят. Оръжието, което използват, за да изпепеляват къщи за един миг и понякога, за да измъчват хора. Едно докосване с него причинява…

Срутих се на колене. Задъхвах се. Ая. Любов моя. Живот мой. Ая. Ая.

Тя ме гледаше и очите ѝ се пълнеха със сълзи. „Недей“, говореха те. „Недей, Ян. Моля те. Недей.“

- Станете, докторе – чух суров глас зад себе си. – Изправете се!

Надигнах се някак. Краката ми се подгъваха, целият треперех. Заотстъпвах назад и се облегнах на дървената стена.

- Колегата ми отсреща ще ви предаде накратко случилото се – продължи гласът зад мен. Войникът с палката, който стоеше над жена ми, хвана по-здраво оръжието си и скръсти ръце. То остана да стърчи напред като забито в гърдите му копие.

- Днес сутринта синът на семейство Матис е разговарял с училищния Доверител – каза войникът с палката. Стиснах очи. Синът на Рия? Десетгодишният Лий? Той ли ни е предал? Но Рия бе обещала да разкрие ситуацията на децата си, да ги привлече на своя страна и ние предполагахме, че отдавна го е направила. - Доверителят усетил, че момчето е неспокойно и го извикал в стаята си. Младият Матис съобщил, че предната вечер е надзърнал в спалнята на майка си, докато е преобличала новородената му сестричка. Майка му все я преобличала скришом, а той, знаете…момчешко любопитство. Видял, че голото момиченце притежава орган, съвсем нетипичен за пола ѝ. Не е нужно да ви казвам в какъв шок е изпаднал, нали?

- Янсен, кажете ми – продължи неумолимо войникът, докато аз връщах бавно поглед към обезобразеното лице на жена си, – вие сте лекар, знаете ги тези неща. Нормално ли е в едно семейство да се роди момиче и после изведнъж да се превърне в момче? Случват ли се такива работи в природата?

Гледах Ая. Тя бе успяла да раздвижи главата си и сега я клатеше едва забележимо. „Не, Ян. Недей.“

Преглътнах. Сълзите вече течаха по лицето ми.

- Не съм запознат с това, което се случва в семейство Матис - прошепнах.- Аз съм само техен лекар. Последния път, когато преглеждах новороденото, то беше момиченце.

- Кога беше това?

- Преди две седмици.

- Къщата на Матис беше преобърната из основи. Открихме тунел под земята. Много особен тунел. Знаете ли къде води?

- Не знам за какво говорите.

- Води тук, във вашия килер. Изглежда, сте поддържали със съседите си доста близки отношения. Знаете, че подобна близост извън семейството е забранена със закон, нали?

- Мъртви ли са? – прошепнах внезапно. – Семейство Матис, мъртви ли са?

Войникът с палката се ухили – смразяващо разтягане на устни, което едва не ме накара да повърна.

- Имате предвид, дали вашият син е мъртъв? Защото това е бил той, нали? Разменили сте децата си, за да го укриете от нас. Какъв срам, Янсен. Съпругата ви е удостоена с честта да бъде избрана за Дарителка, да ражда попълнения за военната защита на Територията, а вие… - той поклати глава, сякаш неспособен да изрази с думи размера на неуважението, което бях проявил.

- Мъртъв ли е? – повторих.

- Не. Не още. Когато отидохме в дома на Матис, бебето не беше там. Бран Матис го е взел тайно със себе си като е тръгвал призори за работа. Сякаш е знаел, че нещо ще се случи, а? Как е възможно това, питам се, след като синът му Лий говори доста по-късно с Доверителя. Проследихме дървосекача, разбира се, но го намерихме в гората, обесен за едно дърво. Бебето не открихме никъде. Интересно ми е какъв е този ваш син, Янсен, след като Матис, тези кротки и почтени хора, дадоха живота си за него…и Рия Матис също…изгорихме децата ѝ пред очите ѝ, включително малката Гардения, а тя дума не обели. Знаеше къде го е скрил мъжът ѝ, но мълчеше. Жена да жертва децата си за нечие чуждо…това е меко казано странно. Трудно ми е да го разбера и ми се иска вие да ми го обясните.

Свлякох се отново на земята. Сълзите ми течаха като река. Тялото ми се разтърсваше от спазматични ридания.               .

- Е, Янсен? Ще ми го обясните ли? – остро потракване по масата. Вдигнах замъглените си очи и острият блясък на палката прониза зениците ми. Войникът вдигна оръжието, приведе се и го прекара леко през разрошената коса на Ая. – Вижте, жените са корави същества. И на душевна, и на физическа болка издържат. Рия не каза нищо, твоята мила съпруга тук също не говори, макар че от два часа се занимаваме с нея. Сигурен съм, че ти ще си по-отзивчив. Нали?

Илий. Аз знаех къде е той. Всички знаехме. Бяхме се разбрали в случай на нужда Бран да го заведе в една малка пещера в полите на планината. Била топла и много добре скрита – бебето можело да изкара няколко дни в нея без да е изложено на опасност. Дървосекачът ни бе обяснил как точно да стигнем дотам.

„Обесил се е, защото е знаел, че няма да издържи на мъченията. А Рия…тя как е издържала…Най-Светли, да убият децата ѝ! А Ая…“

„Какво си показал на Рия и Бран през тези два месеца, докато те гледаха, Илий? Какво са разбрали за теб, че са били готови да жертват всичко, за да те спасят? Онова, на което станах свидетел аз, докато те водех през тунела ли? Или е имало и други неща? Развива ли се наистина силата ти?“

Преди две седмици, по време на посещението ми при малкия, Рия ми бе казала, че слънцето на челото му свети много често. Най-вече когато е нахранен и доволен. Светел, сякаш за да се отблагодари за грижите. Веднъж се случило така, че я боляла глава и като се навела над бебето, то засияло и главоболието ѝ минало.

И продължавал да не плаче. Никога. За нищо.

Дали Илий ги е предупредил с някакво действие за идването на войниците? Или Рия пак е сънувала сън?

Войникът затъкна палката в колана си. Приклекна и сграбчи главата на Ая с две ръце. Аз подскочих, а дишането на жена ми се учести. Сгърчените ѝ крайници леко помръднаха.

- Ако ми кажеш това, което искам да знам, ще оставим жена ти да се възстанови. Тя е такава красавица… Ще я вземем в Отпускащия център, да радва мен и колегите ми. Жените си живеят добре там. Хранят ги, обличат ги, грижат се за здравето им. Ти и синът ти ще бъдете екзекутирани, но тя ще живее. Хайде. Нали я обичаш. Спаси я.

Бях готов да го направя на мига. Щях да им кажа за пещерата и Илий моментално, ако не беше зеленият пламък, светнал в очите на Ая. Тя не можеше да говори, не можеше да изкрещи, не можеше да се разридае, но можеше да ме гледа. Закова ме с онзи взор, с който веднъж ме бе накарала буквално да залитна – тогава, когато отказах да прегледам един от бунтарите на опашките за провизии, който за втори път бе завършил на стълба за наказания. Знаех, че вече е под постоянно наблюдение и при трето провинение ще бъде елиминиран. Не исках да рискувам собствената си кожа, като влизам в дома му. Но Ая само ме погледна и отидох. Вероятно така е гледала и като малка околните деца, докато е минавала по пътя на десерта, стиснала даденото ѝ по право съкровище в ръка. На нея никой никога не ѝ го бе взимал. Тя знаеше какво е сладост.

Знаеше и какво е сила.

„Не!“, исках да изкрещя, „Не, не ми прехвърляй подобна отговорност! Познаваш ме, не мога да се справя! Няма как! Илий ще оцелее, нали е Избрания! Дори и да им кажа къде е, той ще се скрие от тях! Ще ги заслепи, ще се направи невидим, ще…мрачните го взели, все нещо ще направи!“

„Той е бебе, Ян“, говореха светещите очи на жена ми. „Контролира съвсем слабо това, което притежава. Трябва да порасне. Да изучи силата си, да знае как и накъде да я насочи. Един ден той ще бъде този, който ще срази Черния господар и ще върне Светлината в света ни. Но дотогава трябва да има кой да се грижи за него. Кой да му покаже правилния път.“

- Е, Янсен? – хватката на войника около главата на Ая се затегна. – Какво, ще броим ли? Хайде, започваме. До десет. Едно, две, три…

Плачех. Тя ме гледаше. Изумруденият блясък в очите ѝ ме пронизваше като меч и ме приковаваше към стената. Отнемаше дъха и думите ми.

…седем, осем, девет…

„Обичам те, Ая. Обичам те.“

„И аз те обичам.“

…десет.

Рязко извиване на дланите. Остър пукот и вратът на жена ми бе прекършен. Главата ѝ увисна настрани, от полуотворените ѝ устни се стече тънка струя слюнка. Цветът се оттече от очите и те заприличаха на пусти, изсъхнали езера.  

От гърлото ми се откъсна нечленоразделен звук. Приличаше на скимтене на диво животно. С обляно в сълзи лице и тяло, тресящо се от неспирните ридания, се наведох напред. Опрях лакти на пода и запълзях към нея. Силен ритник в корема ме накара да падна на една страна. Смазаната ми диафрагма започна отчаяно да се опитва да се разгъне, за да вкара въздух в дробовете ми. Защо? Защо се опитваше да върне живота в нещастното ми тяло? Защо?

„Трябва да има кой да се грижи за него.“

Целият останал смисъл на съществуването ми внезапно се събра в малката фигурка, която сега лежеше там някъде далеч, в затънтената пещера, където я бе скрил Бран. Илий имаше само мен вече. Разчиташе само на мен. За него трябваше да живея.

За него.

О, Ая…Ая…

Кашлях. Усетих как ме хващат за ръцете и ме извлачват на двора.

- Този дом е определен за унищожение – каза един от войниците. Вдигна палката си и на върха ѝ проблесна червена светлина. Замахна. Червеното кълбо изхвърча напред и падна върху покрива. Избухна. Чуха се трясъци. Огнени юмруци мачкаха покрива на къщата, стените, мебелите. Очите ми се насълзиха от дима и ги затворих. Отново ме задърпаха и когато отворих очи, бяхме на улицата. Стягаха китките ми с въже над главата. Извих глава нагоре. Въжето беше намотано в кръг и изглеждаше необичайно дълго. Тогава забелязах трите коня на улицата. Един черен и два сиви, на бели петна. Размотаха въжето и завързаха другия му край за една халка в седлото на черния кон.

- Може би трябва да го заведем при Управителя – чух тихите думи на един от войниците. – Ще погледне в кристала и ще реши дали е за среща с Господаря. Казвам ти, не ми харесва тази история…

- Не – рязък отговор. Гласът на онзи, който уби Ая. – Тежко престъпление е, но не необичайно. Знаеш, че и друг път са се опитвали да си крият синовете.

- Да, но този тунел…и семейство Матис…

- Има някакво обяснение. Трябва да се оправим сами, иначе ще ни накажат.

- Може би си прав.

Строгото, безизразно лице на убиеца на Ая се наведе над мен.

- Отиваме в гората. Там на място ще ни кажеш къде е синът ти.

Тримата се метнаха на конете. Убиецът на жена ми, който се оказа и ездачът на черния кон, опипа добре халката, на която бе вързано въжето. После хвана юздите.

Разбрах, че не просто щяхме да отидем в гората.

Щяха да ме влачат до там, вързан за коня.

Протегнах се бързо и сграбчих здраво въжето с две ръце. Ако го стисках достатъчно силно, щях да предпазя ставите и сухожилията на ръцете си. Приведох глава и стегнах мускулите на тялото си. Поех дълбоко дъх.

Конят препусна.

Без излишна скромност мога да заявя, че съм най-добрият лекар в Територия 48. Познавам отлично човешката анатомия и сложните ѝ взаимодействия с околната среда. Прилагам тези знания да помагам не само на пациентите си, но и на самия себе си. Войниците, разбира се, знаеха това и вероятно по тази причина си позволиха да ме дърпат близо час и половина с безумна скорост по междутериториалния път. Добре, че скоро бе валяло и почвата беше мека. Добре, че посещавах всеки ден гимнастическите центрове и мускулите ми бяха в добра форма. Добре, че се постарах да не изпусна въжето през цялото време, макар че накрая дланите ми кървяха обилно, а всяка остра неравност по пътя, която не успявах да избегна с навременно извъртане, беше като залп от стрели, забиващи се в тялото ми. Добре, че се постарах и да запазя страничната ембрионална поза – факт, който предпази от наранявания лицето и вътрешните ми органи. Когато най-накрая ме стовариха върху пружиниращия килим от борови иглички в планинската гора, бях натъртен от глава до пети, окървавен и потънал в мръсотия, но нямах нито една счупена кост, нито една изкълчена става и нито едно разтегнато сухожилие. Можех да стана и да бягам – ако трябваше.

Оглеждах се с премрежени очи. Хладен вечерен въздух. Мирис на смола. Сумрак. Високи борове, с губещи се в тъмното небе върхове. Някъде наблизо клокочи поточе и се чува самотно бухане на бухал. От дясната ми страна се жълтее един особено дебел бор с нисък възлест клон, който прилича на свит юмрук.  

Борът с клон като свит юмрук, отляво на поточето! Сто метра нагоре и после вляво, между скалите!

О, Най-Светли! Бяхме се озовали съвсем близо до пещерата, в която стоеше скрит Илий!  

Задържах дъха си. Мъжете около мен слизаха от конете. Единият се наведе и развърза ръцете ми. Свалих ги предпазливо надолу, като ги движех съвсем бавно, за да се уталожи постепенно горящия в тях огън. Притиснах кървящите си длани към мръсната риза. Тялото ми тръпнеше от болка. Устата ми бе пресъхнала, изстъргана като със шкурка. Виеше ми се свят и едва се удържах да не повърна.

- Браво, докторе – каза единият. – Герой сте.

Изкашлях се, за да прочистя задръстеното си от прах гърло. Успях да събера малко слюнка в устата си. Можех да му отговоря, да се опитам да извикам някаква мисъл у него. Така или иначе, вече нищо не губех.

- Ти изобщо знаеш ли какво значи тази дума? – изхъхрих. Прокарах език по нахапаните си устни, за да ги навлажня.

- Какво? – той ме изгледа с внезапно проблеснал в безизразните му очи интерес.

- Герой. Знаеш ли какво значи? Хората в миналото…те са били герои. Онези, които са се борили да запазят човешкия дух, дори с цената на смъртта си. А, почакай…- преглътнах, борейки се с нов пристъп на кашлица - …ти не знаеш какво е и човешки дух, нали? Това е нещо, за което се говори в Писанията. Предаваме си го устно, от поколение на поколение. Нещо, което вече почти не съществува. Човешкият дух е обвързан с творчеството, с нуждата да се създава, да се гради. В обществото, в което живеем, няма творчество, има само разруха. Мъчим се да го запазим…понякога пеем песни, съвсем тихо, вечер край огнището. Рисуваме с въглени върху пепелта. Разказваме си…разказваме си приказки. Но това е недостатъчно. Не забелязвате ли как, от година на година, бунтарите в Териториите все повече намаляват? Все по-рядко ви се налага да прилагате наказания? Скоро ще угаснем. Без духа си, хората ще изчезнат – първо вътрешно, после и външно. Ще изчезнете и вие, които пазите този безумен свят. Но… - обърнах се настрани и изплюх струя кръв върху ухаещата на смола земя…- това е целта, нали…на Господаря…на чистото зло…то не иска просто да унищожи хората физически. Иска първо да елиминира духа им. Само тогава ще е…ще е постигнало…истинска победа.

- Май возенето съвсем ви е разбъркало мозъка, Янсен – обади зад мен друг. Отново убиецът на Ая. – Толкова безсмислици накуп никога не бях чувал.

Разсмях се дрезгаво.

- Значи харесвате живота си, а? – надигнах се мъка на лакти и ги изгледах. Стояха прави около мен – три изваяни съда, напълнени с отрова. – Чувствате се щастливи? Удовлетворени?

- Живеем във велики времена – каза първият с равен глас. Зачудих се дали Черният господар налива идеите си в съзнанията им само веднъж, докато са малки, или е необходимо да ходят редовно за „опресняване“ на възгледите. – Господарят създаде свят, лишен от войни и престъпления. Свят на идеален ред, в който хората работят и създават семейства без никакви пречки. Отстрани болестите.

- Да, като отстранява болните, естествено, че ще отстрани болестите – изсмях се отново.

- Аз съм горд да служа на него и целите му – продължаваше войникът. Изведнъж почувствах страхотна умора и болките по тялото ми се засилиха десетократно. Спрях да го слушам. Мъката ме заля отново – като река, чиито временен бент рухва под напора на силен вятър. Защо се занимавах да говоря с тях? Какво щях да постигна? Те бяха загубени, загубен бях и аз, загубени бяхме всички…

Илий…

Говореха си нещо помежду си. Тихо. После нова силна реплика ме накара да подскоча.

- Къде е момчето, Янсен? – убиецът на Ая.

- Защо ви е? – прошепнах безсилно. – Ще умре, сам е. Защо се занимавате? Убийте ме и си тръгвайте. Наказани сме, задачата ви е изпълнена.

- Трябва да заловим всички замесени в престъплението и да ги екзекутираме лично. Такъв е законът.

- Мрачните да ги вземат законите ви…

Не знам на какво разчитах, но когато започнаха да ме бият с камшик, осъзнах, че шансът ми е нулев. Нямаше да им кажа къде е детето, но нямаше и да мога да го отгледам. Не можеш да победиш банда яки момчета, които са се нахвърлили върху теб, за да ти вземат десерта. Ти си един, а те са много и десетократно по-силни. Против физичните закони е. 

Болеше ме, но не издадох и звук. Цял живот се бях учил да понасям безропотно болка. В това бях добър. А вече и смъртта не ме плашеше. Милата ми Ая, беше се объркала, като си бе помислила, че мога да се погрижа за Илий. Откъде въобще дойде тази нейна увереност? Поне ще се срещнем някъде там, скъпа…в светлите селения на мъртвите, за които говореха Писанията…и пак ще сме тримата заедно…щастливи…

Спряха и ме обърнаха по гръб. За миг нощният ветрец облъхна отпускащо голото ми тяло, после усетих как острите борови иглички се забиват дълбоко в отворените, кървящи рани на гърба ми. Изпъшках. Понечих да се обърна настрани, но тежък ботуш върху рамото спря движението ми.

Пред лицето ми проблесна черна палка.

- Знаеш ли какво е това?

Преглътнах. Как ми се пиеше вода…как ми се искаше поне няколко капки да навлажнят устните ми…да прояснят малко ума ми…да ми подскажат някакво решение…

- Попитах знаеш ли какво е това?

- Чух.

- Жена ти изпита действието му. Прилагаме го в краен случай, когато видим, че традиционните методи не помагат.

- При Ая и то не е помогнало.

- Моя беше грешката, предозирах. Още един удар щеше да я убие. Не можех да продължа.

- А при мен ще си внимателен?

- Със сигурност.

И тогава нещата се промениха. За първи път в живота ми спря да ме е грижа за каквото и да било. Изоставих цялото смирение и търпение, събирано през тридесетте ми години на света; целият принудителен стоицизъм и подсъзнателна надежда, че ако не показвам какво чувствам, никой друг няма да го узнае, дори аз самият няма да го узная. Започнах да крещя. Крещях като безумен, за да заглуша дивашкото ръмжене на болката, която впиваше остри зъби в плътта ми и късаше парчета от нея; болката, която дълбаеше във всеки орган, всеки кръвоносен съд, която достигаше до самите дълбини на мозъка ми и пиеше от съзнанието ми. Крещях, за да ме чуят всички в радиус от един километър – точно така, както крещи Вестителят всеки следобед на площада – и да звънне някоя струна в сърцето на случаен минувач, да се обърне той и да се затича към мен. Крещях за помощ.

„О, Най-Светли! Не мога повече! Не мога! Не мога!“

Крещях.

Крещях.

Крещях.

И отговорът отекна в полите на планината.

Приличаше на ехо, но не съвпадаше съвсем точно с моите викове. По-скоро приличаше на плач. Много силен плач. Странен плач, човешки, но не съвсем. Сякаш животно виеше. Или…

…бебе?

Извъртях очи настрани. Поредният пристъп бе отминал, оставяйки ме напълно парализиран, целият облян в студена пот. Сърцето ми така се блъскаше в гърдите, че не знаех как още не се е пръснало. Войникът с палката се бе изправил и се ослушваше. Ослушваха се и другите двама.

Странните звуци се усилваха. Блъскаха се в стъблата на боровете, рикошираха в стъблата им и се завъртаха във въздуха, карайки го да вибрира съвсем осезаемо. Стори ми се, че иглите на дърветата се поклащат върху клоните, сякаш и те се опитваха да се вслушат по-добре в необичайния шум.

- Какво е това? – войникът с палката се намръщи, но пребледнялото му лице не ми убегна. – Вълчица ли някоя, или…

- Бебе! – каза този до него внезапно. Бе скочил настрани, с ръка върху своята палка. – Някакво бебе реве! Много силно! Съвсем наблизо е!

Илий…

Звуците се усилиха още и вече не приличаха изобщо на плач, нито на вой, а на трещене на гръмотевици. Тримата войника изпищяха и едновременно се хванаха за гърдите. Срутиха се на колене и забелиха очи. После се проснаха неподвижни на земята.

Шумът полека утихна.

Лежах сам в странната тишина. Въздухът бе придобил неочаквана, замайваща свежест, като след опустошителна лятна буря. Луната надникна предпазливо иззад боровете и погали вцепененото ми лице с крайчеца на златистия си сърп.

Не можех да мръдна.

Извъртях очи още встрани, към земята. Войниците продължаваха да лежат неподвижно. Напрегнах до краен предел замъгленото си зрение и установих, че гърдите им не се повдигат. 

„Добре. Те вече не са проблем. Помисли сега за себе си. Помисли какво ти е. Какво ти има.“

Бяха използвали върху мен непознато, магическо оръжие. Съдейки по болката, която ми бе причинило, то атакуваше всички нерви по тялото едновременно и караше мускулите да се свиват в брутални спазми. Включително и сърдечният мускул. Още не можех да разбера как така съм жив след безумните аритмии, които получавах по време на всеки пристъп.

Възстановяването на засегнати нерви и мускули отнема време. Ще се оправя, но ще стане бавно. Може би след два-три часа ще мога да се раздвижа слабо.

„Илий, ти ли беше? Ти ли ги уби? Чу виковете ми за помощ?“

Значи така звучал плачът му. Толкова е мощен. Толкова далеч може да стигне. А е още двумесечно бебе.

Пази се, Черни господарю…

Мракът се сгъсти съвсем. Лежах и непрестанно се опитвах да раздвижа крайниците си. Най-сетне усетих как тялото ми започва да се отпуска. Успях да се завъртя по корем и да запълзя по склона.

Напредвах неописуемо бавно и при всяко придърпване нагоре стенех. Сега осъзнах, че съм изгубил и много кръв от раните на гърба. Мускулите ми се свиваха спазматично, движенията ми бяха напълно некоординирани и на всеки метър ми причерняваше. Налагаше се постоянно да спирам и дишам дълбоко, за да не припадна. Но най-сетне стигнах до пещерата.

Вмъкнах се през тесния отвор и видях Илий в далечния ъгъл. Малкият лежеше върху куп пухкави бели пелени, облечен със синя ленена дрешка. Риташе с крачета и люлееше стиснати юмручета пред лицето си. Виждах го добре, въпреки тъмнината. След миг осъзнах защо – светлината от челото му озаряваше цялата пещера.

Запълзях към него. Той ме погледна. За момент спря да се движи, после отпусна юмручета и протегна ръчички към мен. На лицето му изгря широка беззъба усмивка.

Само след миг го стисках в прегръдките си и плачех. Той гукаше. Светлината му ме обгръщаше и травмите ми минаваха. Една по една. Натъртванията от влаченето с коня. Раните по гърба и ръцете. Пораженията по нервите и мускулите. Разкъсаните кръвоносни съдове в носа. Нахапаните от напрежение устни.

Освободен от всякаква болка, се надигнах в седнало положение и вдигнах бебето високо във въздуха. Не откъсвах от него разширените си очи. Илий изгука доволно и засмука палеца си.

Въпреки че водя много здравословен начин на живот, от години не се бях чувствал в толкова добро физическо състояние. Илий не само ме бе излекувал – той ме беше подмладил.

- Виж ти! – прошепнах удивено. – Ти наистина си бил много специален, младежо! И можеш да плачеш, значи…пък аз си мислех, че гласните ти струни са повредени…

Той примлясна с устни.

- Гладен ли си? Сигурно. Сигурно си и жаден. Да идем до рекичката, какво ще кажеш? Да пием вода? Пък после ще мислим как ще ти намерим мляко.

Измъкнахме се от пещерата – две призрачни човешки същества, за които доскоро мълчанието бе равносилно на запазването на живота им. Само че то вече не вършеше работа. Дошла бе нова епоха. Епоха, в която трябваше да крещим; да обединим виковете си, за да запазим нещо много по-важно от физическото ни съществуване.   

Съкровището, дадено ни по право.

Човешкия дух.

 

---

[1] При навършването на една година аурата на детето е достатъчно зряла, за да се изследва с магическия кристал на Управителя и да се открият необходимите двадесет процента съвпадение с тези на родителите. Тестът за родителство е въведен като мярка срещу прелюбодейство или отглеждане на чужди деца.