7.
Колкото по-ниско падаше, толкова повече се сгъстяваше мъглата – като мляко, което отгоре се пени, а отдолу превира. Това ноемврийско мляко обгърна дивата ябълка и слезе под клоните ѝ, досами косата на Мария. Захладня. Вятърът – доскоро буен и почти яростен, беше утихнал и бялата пелена наоколо увиваше с воала си светлините на къщата.
Не искаше да се прибира. А и къде? В къщата ли? При кого?
Вместо да избледнява като далечните остатъци от синьо-сивкаво небе, които се провиждаха през мъглата, любовта ѝ към Григор ставаше по-убедителна и някак по-сигурна. Тя имаше от тази любов повече нужда, отколкото от самия Григор. Някак си чувствата ѝ вече имаха собствен живот и сега знаеше, че може да ги осъществи само чрез момчето, което избяга. Избяга – от нея ли, от баща ѝ или от страха, че тази среда ще отрови и последната му надежда за сносен живот? Та нали и тя самата искаше това – да се скрие от всички от всичко? Това спокойно, леко уплашено от зрелостта на любовта си момче като че ли беше ...