7.

    Колкото по-ниско падаше, толкова повече се сгъстяваше мъглата – като мляко, което отгоре се пени, а отдолу превира. Това ноемврийско мляко обгърна дивата ябълка и слезе под клоните ѝ, досами косата на Мария. Захладня. Вятърът – доскоро буен и почти яростен, беше утихнал и бялата пелена наоколо увиваше с воала си светлините на къщата.

    Не искаше да се прибира. А и къде? В къщата ли? При кого?

    Вместо да избледнява като далечните остатъци от синьо-сивкаво небе, които се провиждаха през мъглата, любовта ѝ към Григор ставаше по-убедителна и някак по-сигурна. Тя имаше от тази любов повече нужда, отколкото от самия Григор. Някак си чувствата ѝ вече имаха собствен живот и сега знаеше, че може да ги осъществи само чрез момчето, което избяга. Избяга – от нея ли, от баща ѝ или от страха, че тази среда ще отрови и последната му надежда за сносен живот? Та нали и тя самата искаше това – да се скрие от всички от всичко? Това спокойно, леко уплашено от зрелостта на любовта си момче като че ли беше разбрало нещо, нещо тайно и грозно, отвратително, но реално. И то беше толкова ужасяващо, че дори не пожела да го сподели с нея – може би защото думите не бяха в състояние да го обяснят.

    Трябваше да го види. Искаше да поговори с него, само с него. Или пък да помълчат. Ако не станеше това, чувствата, които бяха набрали в нея като двете узрели и потни ябълки на върха на дървото, щяха да измръзнат от студа на времето, щяха да паднат в калта и да изгният – точно когато бяха най-вкусни, най-зрели. Погледна ги – двата плода бяха един до друг.

    Мобилният телефон иззвъня.  

    – Ало, Малката? Къде те намирам?

    Гласът на Готвача звучеше дружелюбно.

    – Татко ми каза, че тази вечер мога да не идвам на работа.

    – Да, да, знам. Правилно. Той вече е тук. Ще празнуваме. Няма много клиенти. Ти къде си, казваш?

    – Вкъщи.

    – Добре. Стой там, след малко идвам. Трябва да ти кажа нещо важно.

    И затвори.

    Не искаше да мисли за този човек. В дните, когато я викаше в малката стаичка зад салона на ресторанта, тя усещаше, че остарява, физическият допир с него я принуждаваше да се усеща така. Лежеше в леглото и гледаше рафтовете на отсрещната стена. Опитваше се да чете заглавията на книгите – все готварски. Имаше и два сборника с научна фантастика – едната на Станислав Лем, другата на Рей Бредбъри. Последният път ѝ се стори, че има нова книга, поетична. Този човек да чете поезия? Не. Невъзможно. Поезията е рецепта за любов, за щастие. А той беше... готвач и единствената му грижа беше месото да е крехко и младо; рецептата беше една-единствена. Специалитетът на заведението.

    Някаква необяснима умора започна да се свлича от главата ѝ надолу по шията, обзе я страх от нещо предстоящо, усети олово в нозете си и приседна върху влажната пейка под дървото, досами празния басейн. Не знаеше какво да мисли. Него ли чакаше? Готвача? Или просто блуждаеше в мислите си и... пак чакаше? Какво? Усети безсилието на положението, в което се намира – пред нея не стоеше изход, а само пъплещата навсякъде памучна влага на ноемврийската мъгла, превръщаща всичко в облак дим, готов да поеме нанякъде. Щеше да бъде чудесно, ако беше така. Щеше да тръгне, скрита в този облак от мрачна и неясна надежда, и кой знае – може пък да стигне до Нидерландия и там да види Григор. Затвори очи. За миг студът като че ли отстъпи място на топла вълна, която я заля отвътре навън.

    Не видя фаровете на автомобила на Готвача. Чу говора му, съвсем близо до нея, сякаш в ушите ѝ изсъска:

    – Ето ме, Малката!

    Беше ухилен и сякаш доволен от себе си. Нямаше как да е иначе – тази вечер вече беше сготвил един човек. Седна до нея.

    – Тази пейка е мокра – установи, като се надигна и пипна отзад. – Нищо. Щом на теб не ти е студено, и на мен няма да ми бъде. Нали?

    Мария не отговори.

    – Нали? – повтори настойнически Готвача. – Защо не отговоряш?

    – Това въпрос ли беше?

    Мъжът се намръщи, бръкна във вътрешния джоб на дрехата си и извади бял плик.

    – За тебе е. Пари. Ще ти стигнат.

    Тя не ги взе и затова той остави плика в малкото пространство между тях – върху дъските на пейката.

    – Няма ли да попиташ за какво? За какво ти ги давам? И за какво ще ти стигнат?

    – Не. Няма какво да те питам.

    – Така да бъде, тогава ще говоря само аз. Очевидно не си в настроение. Може би майка ти, хистеричката, пак те е докарала до отчаяние. Знаеш ли какво е хистера? Май баща ти не я уважава достатъчно в последно време, а? Такива сте жените, без уважение не можете. Всъщност аз затова съм тук. Ще ти кажа честно...

    Мария го изгледа с презрение.

    – Добре де, тази дума е силна. Ще ти кажа искрено, че напоследък се улавям да мисля за неща, които никога не са ми хрумвали преди. Мисля си за доброто. Знам, че не вярваш. То и аз не си вярвам. Купих си две-три книжки. Чета ги от време на време. А и в интернет посещавам един сайт, така де, за литература. И започнах да мисля. И да се страхувам. Сигурно остарявам и книгите нямат нищо общо. Времето на всеки изтича. Та затова реших да ти кажа нещо извън ресторанта, извън нашата стая, на неутрална територия, така да се каже. Добре се получи, че сега сме тук, само двамата. Малко е студено, ама нищо. Исках да ти кажа, че всичко съм уредил. Ти ще заминеш. Затова ти давам тези пари. На първо време ще ти стигнат. Имам канал за... такива работи. Ще се съберете в Пазарджик и след двайсет и четири часа ще заминете, може и по-рано. Няма да се притесняваш за нищо. Ако искаш да работиш, ще работиш. Ако не – под моя закрила си. Това общество тук не е за теб.

    Мария беше чувала за депото за проститутки в Пазарджик. Клиентите в ресторанта понякога се хвалеха с посещенията си в този харем, особено когато спомените им бяха пресни.

    – А ако откажа? – попита.

    – Няма да откажеш. Къде ще ходиш? Наясно съм, че и твоята не е лесна. Аз съм сега за тебе и баща, и майка, и... така де. Имам обаче едно условие. Ще заминеш още тази вечер. Няма нижда да се сбогуваш. Аз съм ти и баща, и майка. Е, вече го казах, май. Но съм и нещо повече от това. Давам ти шанс.

    – Да стана проститутка? Колко благородно!

    – Не е задължително. Това сама ще го решиш. Е?

    Бавно, някак несъзнателно и по чужда воля мислите на Мария започнаха да се връщат в главата ѝ. Пред очите ѝ се проясни и тя проумя какво ѝ говореше този човек. Трябваше спешно да замине. Очевидно нямаше толкова голямо значение къде, важното беше да отиде на място, което Готвача контролира, за да му бъде под ръка. Дава ѝ пари – може да са подправени, може и истински да са, но във всеки случай положително бяха напълно достатъчни, за да бъде тя убедена в сериозността и решителността на добрите му намерения. Искаше да я предпази от нещо и по този начин да предпази и себе си. И тя разбра от какво.

    Омразата ѝ и към Готвача, умората ѝ от света, който я беше затиснал към земята като престъпник, започна да се рони от устните ѝ:

    – Какви хора сте вие? Какъв живот живеете? Изобщо – има ли нещо човешко във вас?

    Готвача се поотдръпна. Това крехко момиче се държеше особено. Гласът ѝ беше тих, но в него извираше някаква спокойна сила, готова да помете всичко пред себе си:

    – Наричате хората с епитети. И всичко във вашия свят е измислено.

    – Е, не всичко. – Той хвърли поглед върху плика на пейката и намигна.

    Мария продължи:

    – Всичко. Аз съм Малката. Преди малко нарече майка ми хистеричка. Баща ми е Старши. Облия, Готвача, Рязания... да продължавам ли? Сигурна съм, че имате свое наименование и на доброто – ти може и да мислиш за него, макар че не ти вярвам, но едва ли го разбираш, защото не го познаваш; имате нарицание на любовта, имате определение на честта. И ги наричате така подигравателно и обидно, че те изгубват смисъла си. И ви стават подвластни.

    Главата на Готвача се отпусна и той за първи път сведе поглед. Нещо не му харесваше.

    – Виж какво, Малката, аз като казах, че съм ти баща, беше условно. Като се върне баща ти, на него му ги говори...

    – Баща ми няма да се върне. И ти го знаеш най-добре. – Мария почувства за първи път страх у този човек. Това ли беше страхът, за който той говореше преди малко? Страхът от остаряването? Или беше страх от истината? Гласът ѝ се сниши, сякаш не иска да чува онова, което изрича: – И би ли ми казал как бих могла да говоря тези неща на баща ми, когато уж се върне, при положение, че ме интернираш спешно в депото за проститутки, при това – незабавно, още сега, на минутата? С еднопосочен билет.

    Да, картината му се изясни. Това момиче беше чуло и разбрало повече, отколкото на него му се искаше. И не беше глупаво дете. Не беше Малката. Умееше да наплита нещата и очевидно мислите ѝ се връзваха по онзи особено убедителен начин, който ги превръща в идеи, а от правилните идеи не е трудно да се изгради цяла една истина. Това е твърде неудобно. Късната ноемврийска вечер наистина щеше да бъде дълга. Морето е жадно. Морето е гладно. Като нищо щеше да погълне и Мария. Но първо трябваше да сготви и нея.

    Затова промени тактиката.

    (Следва)