Нищо особено, впрочем. Пеят птички. Винаги се чудеше какви са. Онези, които свиваха гнезда под покрива – лястовици или чучулиги бяха?

     Тъжно му ставаше, когато сутрин, докато премиташе двора, виждаше как недоизлюпените се умрели върху плочника – едва отворили човчици. Е кой ли вещер пък там ще ги е настигнал, гнездото беше високо, току до гредите?

     Няма отговор на всеки въпрос. Това, дето го премиташе, ще отиде в кофата. Но другите ще останат. Чуваше как пеят.

     Ето така осмисляше всичко. С песен.

     Този човек беше напълно объркан. Обичаше. Влюбен беше. Не че не смееше да го каже, имаше още сила в него – и за развод, и за любов, и за хоро, и за деца; и за късно лято, за есен. Липсваше волята обаче:  онова убежище на смелостта, което ни превръща в безсезонни хора. Няма воля. За нито едно от четирите пожелани мечти. Нещо беше пречупило гръбнака му.

     – А ти, калинке, защо си дошла толкова рано? – питаше. Тя беше тъничка, тромава, красива, като дете, излюпено от гнездото на щастието. – Какво ме гледаш?

     Калинката не отговаряше. Не искаше да литне. Приятно ѝ беше да го слуша. Този хамбар беше без сено. Или сеното си нямаше покрив. Така си помисли.

     После се щураше из храсталицете на къпината, дето все не узряваше, на ябълката, същата и тя, тая година хептен не върза, и накрая  се шмугна при джанката. Тя е винаги обилна. Всички я мразеха. Съседите – защото има клони. Децата – задето плодовете ѝ са горчиви. Съпругата – щото от нея компот не става.

     Приседна до нея. И завърза разговор. Дълго си приказваха. Кога с думи, кога – иначе. Джанката беше млада, няколко пъти се опита да се привърже към нея – с калем, с какво ли не. Тя го отхвърляше. Не искаше да бъде нито слива, нито кайсия. Беше вярна любовница на себе си.

     Обичаше това дърво. Дали защото беше мразено? Едва ли.

     Харесваше плода му– миришеше през август на нещо сочно, плътно и нежно, едва узряло, недокоснато, а оплодено. Когато съседите отрязаха половината му клони, защото наесен падали плодовете и семките загнивали върху магнолиите им – не каза нищо. Дойде ли време да бухне красавицата – листата ѝ лоша сянка хвърляли върху басейна на комшийската къща. И тях отряза. Останаха само две стъбла – едно беше негово, другото...

     – Комшу – изсъска делово левият съсед, – не искам да ти го казвам, ама тая джанка... бива ли, бре! Хептен не бива. Да беше насадил палма. Или поне дъб. Що не японска ябълка? А? Нещо по-европейско да беше – чемшир или поне... де да знам – лешник! По-добре щеше да стои.

     И десният съсед се обади дружелюбно след ден през оградата:

     – Бива ли таква простотия, джанъм? Джанка! Хм. Простак си, не че искам да ти правя комплмент. Наопаки. По-добре засади фурми. Може и ямайски марони. Само това да не е! Жена ми я хваща скумрията!

     Прие го лично. След като ги изруга многословно и обстоятелствено наум, взе мерки съобразно обстановката.

     Не я унищожи. Джанката беше още свежа, въпреки оценката на хулителите. Запази я. Два клона стояха над него, когато вечеряше сам в беседката. Две ръце пишеха върху клавишите на лаптопа му вечер. Две сърца разрязваше дървото от луната и ги слагаше върху монитора – едното приличаше на сърце, другото  на нищо не приличаше. И бавно, полека престана да пише. Не защото нямаше за какво, нито задето не намираше повод. Просто чувствата препълниха компютъра му и заеха паметта на живота. Какъвто го познаваше. Мониторът замря. Небето го замести. С двата клона по средата.

     Беше време да спре.

     Прибираше се в лятната си беседка и спеше на отворен прозорец, ако можеше така да се нарече скупчилата се връшлина на лозницата. Кучето понякога му правеше компания. Не лаеше, когато чуваше да мълви името. Не, кучетата лаят само от омраза. Те разбират любовта. И когато вият нощем като вълци, никой не знае от любов ли го правят, от глад ли. Или от двете заедно.   

     В главата му – тя. Калинке-малинке, накъде ще се оженя? – така я питаше мислено.

     Тя не отговаряше. Стоеше върху клавишите, върху възглавницата и често заспиваше в лапите на кучето: калинките не се страхуват от животни, само от хора и лошите мисли, които сънят им рисува във въздуха. Написа разказ, докато наблюдаваше как синхронно трептят ушите и пипалцата – те живееха щастливо еднакво отвъд страха си.

Наслаждаваше се на съня им – този на любимото куче и на калинката върху лапата му, въобразяваше си, че заспива върху любов. Върху тяхната любов. Удобно легло трябва да е. Все едно да лежиш върху вулкан – спокойно, със знанието, че някога ще избухне. И ще те прибере в обятията си. Но и така да е – нима един миг смърт може да унищожи цяла вечност удоволствие?

     Дай Боже! По-скоро! Хайде!

     Вече нямаше сили сам да бъде този вулкан. И се страхуваше, че ако изригне, ще унищожи всичко на този свят, най-вече това, което обича – и кучето, и калинката, и... какво друго? Замисли си какво има друго за обичане освен калинката и кучето в неговия свят. Какъв смисъл тогава има да живее? Щом няма дързост за изригване, защо кипежът му още се водовърти и надига? Това е тъпо. Удоволствието е миг, смъртта е вечна. Май.

     – Красиво е да обичаш – рече калинката плашливо и наостри антените върху шапчицата си. Страхуваше се за живота си. – Нали е красиво?

     – Кефиш ме! – съобщи кучето. Спеше му се и се прозяваше. Мързеше го да я убива. Защо ли да го прави? Добави: – Красиво е и да се храниш. По-добре спри да плямпаш, калинко. Иначе ще ти спра радиостанцията – ей така!

     – Не, моля! – Тя присви локаторите си.

     – Добре. – Кучето отпусна лапата. – Чу ли го какво си мисли? Човекът?

     – Да.

     – И как го преценяваш?

     – Той не знае още – рече калинката, – че чувствата засмукват, преди да изригнат. От глад. За кислород. За свобода. От любов. И после, миг преди да умрат... Празнуват. Фонтани от щастие! Вулкани! И после, после бавно притихват. Потъват в морето. Изстиват. И стават скала.

     – Тъй ли било? – прозя се отново кучето. – Ти да видиш!

     Смълчаха се. Наужким. Разбраха се.

     Можеха да четат мисли тези животинки.

     Не ги чуваше – не защото не можеше; човек знае, разбира и слуша само каквото пожелае, не е ли така?  Навън пееха птички. Шумно беше. И не бе време за сън. По-точно казано – не беше време за сънуване. Току-виж: наскочили всичките ямайски марони от джанката и жената на съседа яхнала скумрията!

     За друго беше време. За песен. За любов. Какво друго... То за друго май сезон няма. Е тогава – до тогава!

     Така си рече. И не можа да мигне цяла нощ. Щурците каканижеха нещо. Страх го вкочани, втресе го усещането, че точно тази нощ времето му ще изтече. Като кръв от вените. Или като надежда от реалността.

     Събуди се миг преди да се излее от съня си в гроба на деня. Ококори се и не посмя да шавне. До него – куче с калинка върху лапата. Спят върху одеялото, неговото, на земята. Развиделява се. И песен се чува отвън. Не посмя да шугне. Строг петел гордо съобщаваше нещо отдалече. Прозорецът на листака беше отворен. Дъхаше хлад. Пак затвори очи.