Нищо особено, впрочем. Пеят птички. Винаги се чудеше какви са. Онези, които свиваха гнезда под покрива – лястовици или чучулиги бяха?
Тъжно му ставаше, когато сутрин, докато премиташе двора, виждаше как недоизлюпените се умрели върху плочника – едва отворили човчици. Е кой ли вещер пък там ще ги е настигнал, гнездото беше високо, току до гредите?
Няма отговор на всеки въпрос. Това, дето го премиташе, ще отиде в кофата. Но другите ще останат. Чуваше как пеят.
Ето така осмисляше всичко. С песен.
Този човек беше напълно объркан. Обичаше. Влюбен беше. Не че не смееше да го каже, имаше още сила в него – и за развод, и за любов, и за хоро, и за деца; и за късно лято, за есен. Липсваше волята обаче: онова убежище на смелостта, което ни превръща в безсезонни хора. Няма воля. За нито едно от четирите пожелани мечти. Нещо беше пречупило гръбнака му.
– А ти, калинке, защо си дошла толкова рано? – питаше. Тя беше тъничка, тромава, красива, като дете, излюпено от гнездото на щастието. – Какво ме гл ...