И понеже стана дума за любов, където съм експерт, позволих си да замълча. По мълчанието ще познаят, че ако искат да научат нещо повече по темата, ще трябва да се обърнат към мен.

     – Поре – рече аверът от съседния вход. В лицето приличаше на шлайфмашина, но вече силно повредена. Викахме му Шлайфа още преди да се батиса така. – Поре, вика, хайде да поговорим за любовта, а! Днеска е женски празник, девети март е...

     – Още не е девети – поправи го странният нос, който се завираше навсякъде, където не му е работа. Заради формата на това образувание бяхме кръстили неговият приносител  Поялника още като бяхме деца. После май така се обръщаха навсякъде към него, включително в полицейското. Уточни: – Девети се празнува през септември.

     – Аз го празнувам всеки месец. И девети, и десети. Но най-обичам другите дни – разчувства се Шлайфа.

     Аз мълча. Не искам да снижавам личността си до този разговор. Но ако участвах в дебата, щях да кажа, че женският празник не е на девети. И на десети не е. Женският празник е всеки ден, защото жените са...

     – А, Поре? Ти какво ще млъкнеш по въпроса? – заяжда се Поялника с мен. – Кога е подходящо да се празнува през годината?

     Той празнува всеки ден и, доколкото зная, всяка година. Поне откакто стана непълнолетен, преди това не пиеше.

     – Ей, като да ти е запечатало нещо устата! – възмути се Поялника. – Смяташ, че който си трае, остава сух по всеки въпрос, а? Така си мислиш, знам. А дали изобщо можеш да мислиш, след като си на трета ракия, това е отделен въпрос. Пък и поровете не мислят, през повечето време просто смърдят.

     Не съм на трета ракия. Аз ракия не пия. Само водка. И плюс това... Абе я да го фрасна!

     Ударих го леко, почти състрадателно по острия нос и той се зарадва:

     – Ей, най-после започваш да общуваш! Така те искам!

     Той ме млатна по окото и аз се просълзих. Обичам празниците, разчувстват ме. Неговият нос започна да се подува и вече приличаше на термитник.

     Реших да внеса яснота:

     – Момчета – казах важно и погледнах Шлайфа. Той хъркаше, заврял главата си между краката на масата и машинално мърдаше устни като дете, жадно за биберонка. – Поял, я го ритни тоя да спре да музицира!

     Поялника изпълни желанието ми. Не обичам да държа реч под музикален съпровод, много лигаво ми иде.

     – Слушаме те от сърце! – провикна се подутият остър крив нос и приседна да слуша.

     Говорих твърде дълго, за да ме изслуша някой до края. Пък и нали бяхме се събрали в беседката пред блока, нямаше възможност да огранича кръга на присъстващите. Идваха в беседката разни други хора, понякога и от женски пол, цъкаха с език, някои дори ме плюваха, но аз не съм от хората, които да мразят това. Когато свърших речта си, усетих, че съм под масата до Шлайфа и се будя тревожно от сън. Беше вечер и навън бе тъмно като в мрак; а може би не беше още вечер, просто беше дошла тъмната част на деня, както се казва днес.

     Така мина женския празник. Коя беше датата, не помня, но съм сигурен, че когато един Пор реши да говори, нещата винаги се нареждат и денят неусетно преминава в нощ: както любовта след време се редуцира до самосъжаление.

     Всъщност ми се виеше свят, болеше ме едното око и цялата друга част от главата, по която няма очи, а само болка. Ако исках да говоря, щях да кажа, че и това са симптоми на радостта: всеки път, когато човек празнува любовта, трябва да хвърля по едно око, така да се каже.