- 2 -

    Метин заведе Александър в друга стая от каменното му жилище, която бе нещо като трапезария. Имаше голяма маса от тъмно, масивно дърво в центъра на стаята, на която нямаше покривка, или всъщност, каквото и да е. Алекс отбеляза наум, че всичко наоколо свети от чистота, включително прозорците. Това му се видя много, много особено.

    — Настанявай се —  каза Метин с кротката си интонация — ще донеса храната. 

    Ал се загледа след него, клатейки глава. Не можеше да прогони образа на логото на Apple, светнало на черния екран, от главата си. Той беше сигурен, че щеше да го сънува. След като технологиите си бяха отишли завинаги от света, целият живот се беше променил. Размириците, последвали от катаклизма, бяха унищожили градовете, много хора бяха избити, избягали, никой не успяваше да се наложи на никого. А Алекс… той беше останал без нищо. Алекс помнеше как побягна, стискайки телефона си в ръцете си, смятайки като глупак, че ще измисли нещо, за да го поправи. 

    Стисна ръцете си в юмруци и измъкна устройството, взря се безутешно в черния екран и безсмислено притисна копчето за включване. Знаеше, че нищо няма да се случи, но все пак, натисна. Младият мъж нямаше понятие как Метин беше включил телефона, още повече, че дори да можеше да се включи, устройството би трябвало да няма батерия от месеци… Ал ясно помнеше как последния път, когато гледаше телефона си включен, той беше на 20% батерия, преди да спре да работи за винаги. Едва ли бе задържал заряда. Ал заклати глава, изпълнен с недоумение. 

    Вратата отново се отвори и в стаята замириса на храна, от което стомахът му шумно се зарадва. Метин му сервира обикновен ориз и хляб, но това му се видя като ордьовър на безумно добър италиански готвач. Без да чака, Ал нападна храната, забравяйки всякакви обноски. Не помнеше кога последно беше ял нещо топло. Всъщност, разбира се, че помнеше. Преди катаклизма. Очите му се насълзиха от вкуса, заради който вкусовите му рецептори пламтяха, а косъмчетата на врата му настръхваха. 

    — По-бавно, да не те заболи стомахът — каза тихо Метин. 

    Вдигна очи към него. Зелените очи на мъжа изучаваха с нещо, което приличаше на любопитство. Едва ли загриженост. Алекс преглътна набързо хапката, която яростно беше натикал в устата си, преди да проговори:

    — Как сготви?

    — Нали имам огън? – той се усмихна.

    — Защо не си накараш микровълновата да работи, щом можеш да въздействаш на Apple… — каза.

    Той се усмихна.

    — Аз нямам микровълнова. 

    Алекс изсумтя и отново се фокусира над храната. Отхапа огромен залък от хляба, който се топеше в устата му и притвори очи с наслада, сетне отново погледна към Метин, който тъкмо бе хванал вилицата си. Дългите и изящни пръсти подхождаха повече на пианист, отколкото на… каквото и да беше Метин. Всеки случай, не биваше да го подценява, макар да изглеждаше по-скоро нежен и невиждал физически усилия пич.

    — Е, сега ще ми отговориш ли на някои неща? — попита Ал, преди да е сдъвкал напълно хапката си. Това сякаш развесели домакинът и той се усмихна. 

    — Слушам въпросите.

    Силен трясък разцепи въздуха и Алекс почти се задави с храната си, още преди дори да беше сортирал кой въпрос да зададе първо. Преглътна с мъка, но бързо забрави болката в гърлото си, а вместо това се втренчи, разтревожен, в чернокосия мъж. 

    — Какво беше това… — попита, шепнейки. 

    Метин се изправи от масата, все така спокойно и внимателно, както изглежда се движеше по принцип. Опасен беше, спор нямаше. Но точно по какъв начин беше опасен, ето това искаше първо да разбере Алекс. 

    — Вратата. Ще отида да видя. 

    Той напусна стаята, а Алекс остави вилицата на масата си и притихна. 

    — Моля ви, помогнете ми! — женски глас проехтя от коридора и Алекс се стегна. Изправи се, взе вилицата, за всеки случай и внимателно се приближи към вратата. По времето на скитничеството, той се беше научил, че и жените могат да са опасни и да имат нож. Разбира се, възпитанието му да ги пази вече не важеше. Мина на пръсти по персийския килим, открехна вратата и надникна в коридора. На прага на къщата видя подгизнала от дъжда жена, с провиснали дрехи и дълга тъмна коса, падаща свободно на мокри кичури покрай очите ѝ. Очи, които гледаха с отчаяние и болка към Метин. Той отстъпи встрани от вратата, правейки ѝ път да влезе. 

    — Благодаря ви! — тя проплака, а той затвори след нея — моля ви! Трябва да ми помогнете!

    — Разбира се. Искате ли… — той започна, но тя изпищя и тръпки преминаха по гръбнака на Алекс, който все още се спотайваше на прага на трапезарията, стиснал като глупак вилицата си. Жената се наведе напред, сякаш бе ранена и едва се държеше на крака. Метин я докосна по рамото.

    — Какво има? — попита я.

    — Бебето… аз… мисля, че… — тя каза и се изправи, разгръщайки дебелото си зимно яке. Алекс замръзна на място, осъзнавайки, че новодошлата беше бременна. 

    — Болки ли имате? — попита Метин. 

    — Мисля, че раждам! 

    Стомахът на Алекс се сви и му се прииска да не беше ял, а ужас се прокрадна по вените му. Как щяха двама мъже да помогнат на раждаща жена, по дяволите?! Метин погледна към Алекс, който пък от своя страна отлично знаеше, че е пребледнял и вече не му пука дали е глупаво да държи вилица.

    — Ела с мен — каза Метин, минавайки на “ти” и отмествайки очи от тези на Алекс — ще те настаня в една от спалните. Ще ти помогна.

    Да бе да. Той щял да ѝ помогне! 

    Метин съпроводи непознатата нагоре по стълбите, и Ал, настръхнал, ги последва, в случай, че трябва да я подкрепя да не падне. Домакинът настани бременната жена в поредната чиста, топла стая, обзаведена с голямо легло до прозореца, но което ѝ помогна да легне. Метин вдигна очи и отново фокусира Ал.

    — Искаш да помогнеш с израждането ли, Алекс? — попита той. 

    — Не, абсурд, никакъв шанс! Изчезвам! — набързо избъбри той, размахвайки ръце, и му се прииска да избяга веднага. 

    Жената отново проплака от болка. 

    — Как е името ти? — попита я Метин. 

    — Теодора… 

    — Добре, Теди — каза той — как се чувстваш? В коя седмица си? Нещо против да те прегледам?

    — Не знам коя седмица… —  тя изпъшка отново — лекар ли сте? 

    — Да. 

    Челюстта на Алекс увисна. 

    — Смятай… — прошепна си Алекс.    

    Ал отстъпи крачка назад и затвори вратата, оставяйки сам в коридора. Метин Амари беше лекар. Какво всъщност правеше един лекар насред полето в тая каменна къща? И по-точно, как един лекар имаше достъп до технологиите, когато целият свят нямаше ток, автомобили, интернет?! Какъв беше този човек?! 

    След няколко минути вратата се отвори и на прага ѝ застана Метин, чиито зелени очи продължаваха да излъчват спокойствие. Той притвори вратата. 

    — Ще съм зает с Теодора — каза той — ела да ти покажа спалнята, където можеш да си починеш, банята ще ми трябва.

    — Ти… наистина ли си лекар? И… тя наистина ли ражда?

    — Да, ще ражда. Ще ти спестя подробностите. А сега, ако нямаш нищо против… — той тръгна по коридора и Алекс го последва, чувствайки се едновременно ядосан, объркан и безполезен. Метин отвори една друга врата, поредната чиста спалня. Прекалено чиста. 

    — Настани се тук. Тоалетна има долу, до трапезарията — каза той. Гръмотевица проехтя глухо отвън. Стаята тънеше в сумрак — ще ти донеса свещник и кибрит, за после.

    — Ти наистина ли си лекар ве, Метине? — настоя Алекс.

    — Да нямаш оплаквания? — гласеше отговорът, зелените му очи съсредоточено обходиха Алекс от главата до петите.

    — Ъмм, не, но…

    — Значи има някой друг, на когото да обърна внимание. Моля те, занимавай се сам с нещо. 

    Той се отдалечи по коридора, а Алекс, намръщен, се загледа подир него, сетне влезе в отредената му стая и седна на леглото. Дрехите му бяха мръсни, кални и все още влажни, но не му пукаше. Откога не беше спал на меко! Легна на леглото и си позволи за секунда да затвори очите си.

    По някое време Ал отвори очи и осъзна, че е заспал и че навън е тъмно, а бурята беше преминала, оставяйки след себе си само упорит дъждец. Чу писък, от който цялата му кръв изстина, а сърцето му бясно се разтуптя. Изправи се, оглеждайки се — светлината, достигаща от прозореца, не беше достатъчна да вижда ясно. Бързо спусна крака към земята и осъзна, че обувките му ги няма и е само по старите си чорапи, с една голяма дупка на десния палец. Нов крясък, женски, накара косъмчетата по тила на Алекс да настръхнат. Мамка му!

    Не знаеше къде е оставил Метин свещта, затова прекоси набързо стаята и излезе в коридора. Слава Богу, тук имаше светлина, идваща от свещници на стените, които Алекс чак сега забелязваше.

    — Теди — тя чу кроткия глас на Метин от стаята, където бе настанил непознатата жена — като ти кажа, напъвай за десет секунди…

    Стомахът на Алекс се преобърна и той инстинктивно запуши уши, бесен на въображението си, че си представя ситуацията. Сетне побърза обратно към стаята си. Спря се на прага. Дали не трябваше да предложи помощ? И как да помогне, като щеше едва ли не да припадне от гледката, която дори не искаше да си представи? И все пак… да помогне?! Можеше ли да се справи? Реши да пробва и да спре да се лигави.

    Пристъпи пред стаята, открехна леко, примижал, подготвен да види бойна сцена… ала видя чифт зелени очи. Метин бе застанал на прага. Зад гърба му беше леглото с Теодора, а Ал побърза да отмести очи и да ги фокусира върху зелените очи на Метин.

    — С-справяш ли се? — успя само да промълви. 

    Той леко се усмихна.

    — Всичко е наред. Не се безпокой. Отивай да си почиваш. 

    — Какъв лекар си ти точно?

    — Акушер-гинеколог. 

    Ал вдигна вежди.

    — Да бе! 

    — Тя има късмет — каза той — както и ти, между другото. А сега не насилвай своя и се върни в стаята си, Алекс. 

    И вратата се затръшна пред лицето му. Тоя как беше разбрал, че Алекс идва, та да го посрещне пред вратата? Какъв беше тоя? Мисли ли четеше? Върна се в стаята, оставяйки вратата отворена за светлината и седна с гняв на леглото си. Трепереше от нервите и не разбираше нищо.

    Постоя така няколко минути и сетне си припомни, че на този етап няма време за разсъждения. Трябваше да разбере повече за Метин. Спомни си за отминалите години, когато ровеше из интернета за информация и чувството на непобедима власт, когато намереше скритите мръсни ризи на някого в Deep Web… е, сега трябваше да го направи по добрия стар начин — чрез физическо ровене из шкафовете. Изнамери свещта, и с нея и зверска упоритост започна методично да отваря чекмеджета из стаята, сетне слезе долу и продължи. 

    След десетина минути с разочарование осъзна, че онзи не държи нищо, което да намеква за него, освен онази снимка, в къщата. Или поне нямаше нищо в стаите, които Алекс беше пребъркал. Освен това мъжът имаше ужасно малко вещи, и всичките от първа потребност — лепенки, бинтове, ножица, дори откри проклета отвертка, още кибрит и дреболийки… нищо! Къде бяха всичките му лични вещи? Алекс клатеше глава и пуфтеше под нос. Нов писък отгоре го накара да замръзне на място пред един от шкафовете. Оставаше Метин да убие бедната женица… 

    Алекс отиде отново пред лавицата с книги и се взря в снимката. Бебе. Русокоса жена, която най-вероятно се казваше Лара. Ако разполагаше с компютрите си и работеща интернет мрежа, досега щеше да е разбрал абсолютно всичко за Метин Амари. Но не и вече… не и в новия свят. 

    Очите му сканираха класическите заглавия. Каква абсолютна скука, мислеше си с раздразнение, докато погледът му прескачаше през Лермонтов, Яворов, Ницше и Кант… и тогава очите му попаднаха на Библията. 

    — Стига, ве — промърмори и измъкна старата книга. Беше с кожена подвързия и огромен кръст отпред. Лекар с Библия? Луда работа… младият мъж отвори книгата и за негов абсолютен шок навсякъде имаше разни размишления в полетата, почти на всяко тъничко листче… Не че Алекс знаеше всъщност дали бяха размишления или псувни — всичко беше на арабски, или индийски, или кой знае. Алекс не правеше разлика. А самата Библия беше на чист български. Намръщен, Алекс разгърна няколко от оризовите ѝ листчета, но нищо от ръчно изписаните неща не беше на български. Ако само телефонът му работеше, сега можеше да сканира текста и лесно да открие какво пише… мамка му, просъска той.

    Вратата рязко се отвори зад гърба му и той подскочи, изпускайки книгата на земята. Разбира се, че Метин беше на прага и гледаше фиксирано. Очите му проследиха падналата Библия на земята, бавно като че ликуваше или дебнеше плячка, сетне той ги върна върху Алекс.

    — Имам нужда от помощ — каза накрая домакинът. Въпреки че очите му сега изглеждаха обезпокоени, гласът му отново бе уравновесен. Алекс се стегна, готов да се отбранява против възможността да влезе в онази стая.

    — Нещо става с Теодора ли?  

    — Искаш ли да ми помогнеш? — попита той, зелените му очи очакващи, но кротки. По ръцете му имаше кръв.

    — Аз… ти… уби ли я?! — Алекс не съумя да сдържи тона си равен, и в думите му се просмука страх и гняв.

     Тогава обаче нов крясък долетя от горе.

    — Не съм, но е възможно да не оцеле. Възможно и двамата да умрат. 

    — Ти нали си лекар, оправи нещата! — гласът на Алекс не скриваше паниката му, колкото и той да се опитваше да се овладее — аз какво бих могъл… 

    Метин леко се намръщи. 

    — Имам нужда от теб. Би ли дошъл с мен? — попита, все така кротко — нямаме много време. Помогнах ти, би било добре да ми помогнеш и ти, но не мога да те принудя. Предполагам можеш да отделиш малко време от заниманията си с Божието слово…

    Алекс стисна зъби. 

    — Идвам. 

    — Просто сложи вода да заври на камината — каза той — има джезве в горния десен ъгъл в кухнята. Донеси ми я, когато е готова. 

    — Т-това ли е?

    Той кимна, сетне излезе и затвори вратата. Младият мъж вдигна Библията от земята и гневно я пъхна обратно в шкафа. Сетне се насочи към трапезарията и се зае да изпълни нарежданията. Мивка. Дали имаше течаща вода?! Той пусна кранчето и водата изсъска и потече, стъписвайки го за пореден път. Явно онзи си беше натъкмил добре жилището… като на сън, Алекс протегна пръсти към водата и студените пръски се забиха в кожата му.

    Клатейки глава за незнайно кой път днес, Алекс тръгна обратно с джезвето към дневната с камината. 

    Чуваше оплакванията на жената отгоре. Както и спокойният, контролиращ глас на Метин. Вероятността да е лекар нарастваше, тъй като според Алекс, само представител на медицинската професия може да докара гласа си да звучи същевременно мило, спокойно и самоуверено в подобна ситуация. 

    Какво ли всъщност се беше объркало с Теодора? Или просто я болеше и хленчеше?

    Малко по-късно, след като Алекс прекара дълги минути да чака изнервен водата да заври и да се опитва да не чува нищо, водата бе готова. На Алекс му пукаше за какво му трябва, само силно се надяваше да не я излее върху майката или бебето. Потръпна, пропъждайки собствените си глупави мисли. 

    Още преди да е стъпил на стълбите обаче, трясък — по-скоро силно почукване, идещо от входната врата — го прикова към мястото му. Не. Нима имаше още някой, който щеше да им се натресе и да създава проблеми?! Ново почукване, този път по-настоятелно. 

    Ал се поколеба.

    — Метин! — провикна се той. 

    Вратата горе се отвори и Метин се появи в началото на стълбите. 

    — Какво има? 

    — В-водата ти е готова — каза му – но… някой шибано чука на вратата! Кво да правя!?

    Метин бързо слезе по стълбите и хвана джезвето.

    — Отвори му, разбира се. Благодаря, Алекс — той отново тръгна да се изкачва по стълбите.

    — Чакай, може да е всякакъв! Как мислиш да отворя на някой, може да има нож, пистолет и да ни убие! — извика му Ал, разтревожен. Метин го игнорира. Какво очакваше от Алекс да направи?! Тоя мъж сякаш не живееше в същото време като Алекс. Хората се избиваха за парче хляб, а Амари имаше цяла къща с камина и течаща вода и очакваше, че всички ще идват да му кажат "здрасти, приятел"!?

    А вратата дори нямаше шпионско око. 

    Вратата сякаш се разтресе в рамката. 

    — Отворете! — мъжки вик отвън. Притеснението на Алекс бързо се превърна в паника, която на свой ред премина в инстинкт за самосъхранение. Тялото му не беше силно за борба, но пък за сметка на това, можеше да се въоръжи. Той изтича до кухнята, измъкна най-големия нож, който намери там, и хукна обратно към вратата. Адреналинът пулсираше във вените му. Нож срещу пистолет или нож срещу голи ръце? 

Следва.