Седна да изпие една бира в механата. Беше лято, малко след пладне. Не му се стоеше в заведение на открито, тук беше пълно с такива. Жегата беше плъзнала навсякъде и гумите на колите съскаха като змии върху асфалта.

     Видя дървената табела с надпис „Механа” и влезе вътре. Помещението беше просторно, битово, с родопски черги, дървени каруцарски колела с метални обшивки, менци и разни резбовани ножове, окачени по стените. Хареса му.

     – Една бира, но малка – поръча.

     Знаеше, че през лятото винаги се поръчва малка бира, защото бързо се стопля.

     Беше красиво. Червените цветенца в глинени съдове отиваха на помещението. По-навътре имаше открита вътрешна градина, в нея беше пълно с хора, празнуваха нещо май.

     До тръгването на автобуса оставаше малко повече от час. Има време. Автогарата, уморена, бяла и прашна по това време, беше съвсем наблизо.

     Момичето беше мургаво. Заприлича му на една стара любов. Отначало дори я взе за спомен, мираж. Тъничка, с черни очи и маратонки. Въртеше се и не знаеше къде да седне. Съвсем-самичка в това огромно хале, тя изглеждаше нелепо. Хрумна му, че може да се е изгубила или да е избягала от къщи. Влезе съвсем внезапно и не ѝ беше тук мястото.

     Погледна я и с очи показа мястото до себе си. Столът стоеше празен. Тя разбра.

     – Ели ме наричай – представи се, седна и млъкна.

     – Добре, така да бъде. Какво ще пиеш?

     – Лимонада.

     Той се усмихна. Келнерът дойде, поръча за себе си още бира, една лимонада и някакво мезе.

     – Може ли малко хляб? – помоли тя.

     – И две филии хляб – добави.

     – А три може ли?

     Кимна. Келнерът се ухили и се отдалечи.

     – Гладна ли си?

     – Не.

     – Тогава защо поръча хляб?

     – Не бива да ядеш това филе без хляб. За теб го поръчах.

     Шумът от масите в градината се усилваше. Бяха опънали шарени чадъри, имаше балони и няколко касетофона, наредени кръстато един върху друг близо до масите. Музиката беше странна, но имаше ритъм.

     – А ти как се казваш?

     – Има ли значение?

     – Как да те наричам?

     – Никак. Няма нужда да ме наричаш. След малко си тръгвам и повече няма да се видим.

     – Значи не искаш да се запознаем? Защо тогава ме покани?

     – Защото те видях да стърчиш и да се оглеждаш. Търсиш ли някого?

     – Да. Теб търся.

     Усмихна се. Весело и смешно беше това мургаво момиче.

     – И намери ли ме?

     Сега пък тя се усмихна. Зъбите ѝ бяха съвсем бели и силно контрастираха на цвета на кожата ѝ. Пооправи косата си и попита:

     – Харесваш ли ме?

     – Да, хубава си. Интересна.

     Филето изглеждаше превъзходно, леко запечено и ароматно. Тя преглътна, когато го донесоха.

     – Може ли да те помоля да ми помогнеш? – каза и побутна чинията пред нея. – Аз не съм гладен.

     – Тогава защо го поръча? – Не дочака отговора, а започна да лапа лакомо. Не се притесняваше.

     След малко приключи, остави половината и виновно го погледна:

     – Не биваше да правя това, нали?

     – Не, всичко е наред.

     – Ще ме вземеш ли с теб?

     – Аз съм тръгнал на дълъг път. Даже след малко трябва да ставам. Автобусът няма да ме чака.

     – Но аз тъкмо те срещнах...

     – Ти си дете.

     – Ти си по-голямо дете. Щом нищо не разбираш.

     Погледна часовника си. Време е. Музиката отсреща се усилваше все повече и повече. Този празник едва сега започваше. Добре, че няма да му се налага да стои повече тук. Вдигна ръка за сметката.

     – Сбогом, Ели! – каза и се опита за я целуне по челото. Тя се дръпна.

     Стигна навреме. Купи бутилка минерална вода и седна на мястото си. Усили малко климатика над седалката. До него нямаше никого. Щеше да пътува необезпокояван. Не обичаше безпричинните разговори по време на пътя. Така непознатите хора се опознават без да знаят защо. Дори се сближават. И после понякога стават големи бели. От нищо – нещо.

     Автобусът бавно зави към първия светофар след гарата. Там я видя – седеше на тротоара, пъхнала главата между колене си. Върху белите ѝ маратонки падаха едри сълзи, а тя не ги триеше. С двете си ръце държеше филия хляб и силно я стискаше. Тази красива мургавелка плачеше за нещо.

     След малко светна зелено и автобусът продължи по пътя си. Без него.

     Доближи момичето и я помилва по главата.

     – Ели!

     Тя изведнъж рипна, погледна го с широко отворените си черни очи и се хвърли на врата му. Лицето ѝ беше мокро. Не плачеше вече. Само хлипаше. От радост.

     Докато вървяха надолу по улицата, хванати за ръка, разговаряха и той си мислеше за своята стара любов, тя толкова приличаше на Ели. Не вярваше на очите си. Нима животът се повтаря?

     Тя също си мислеше, докато говореха за това и онова. Мислеше си за своята нова любов и за това, колко е странно всичко. И необяснимо. И внезапно.

     Нямаха вид на влюбени. Но изглеждаха много щастливи.