Европейци
Беше златна, пълна с благодат есен. Вятърът донасяше миризми на треви и препечени стърнища. Някога миризмите бяха много по-благоуханни и разнообразни, но с годините и те като хората се топяха и изчезваха.
Кръчмата беше единственото работещо по това време заведение. То, не че имаше други в замиращото село.
Седмината редовни посетители на Миховата кръчма, старци на обща възраст от шестотин и петдесет години, бяха насядали около двете маси и говореха обичайните си теми за Европата.
Разговорите се водеше на възможно най-високите за крехките им тела децибели. Всички недочуваха, затова се надвикваха, но понякога и това не помагаше и разговорът вземаше съвсем неочаквана посока – това, което им се беше сторило за чуто. Но те не страдаха от липсата на каквато и да била яснота, просто нямаше за какво и за кога.
А и темите бяха толкова далеч от мизерния им животец, че, какъвто и отенък да имаше, на тях им изглеждаше възможен. Биха поспорили, само ако чуят за нещо, което познават. Но так ...