Европейци
Беше златна, пълна с благодат есен. Вятърът донасяше миризми на треви и препечени стърнища. Някога миризмите бяха много по-благоуханни и разнообразни, но с годините и те като хората се топяха и изчезваха.
Кръчмата беше единственото работещо по това време заведение. То, не че имаше други в замиращото село.
Седмината редовни посетители на Миховата кръчма, старци на обща възраст от шестотин и петдесет години, бяха насядали около двете маси и говореха обичайните си теми за Европата.
Разговорите се водеше на възможно най-високите за крехките им тела децибели. Всички недочуваха, затова се надвикваха, но понякога и това не помагаше и разговорът вземаше съвсем неочаквана посока – това, което им се беше сторило за чуто. Но те не страдаха от липсата на каквато и да била яснота, просто нямаше за какво и за кога.
А и темите бяха толкова далеч от мизерния им животец, че, какъвто и отенък да имаше, на тях им изглеждаше възможен. Биха поспорили, само ако чуят за нещо, което познават. Но такива новини не излъчваше нито една радиостанция по света.
Старците бяха по своему щастливи. Бяха винаги в положението на онзи, който обяснявал колко вкусно е млякото с ориз. На въпроса дали е ял, той авторитетно отговорил, че дядо му е гледал как кметът е ял в кръчмата. Никой от тях не беше ходил надалеч. Немислим беше въпросът за чужбина. Но нищо от казаното не можеше да попречи те да постоят до десет часа, да изпият по една ракия и да говорят, говорят... за Европата. Покрай старците често посядаше и Ангел, един от няколкото човека в работоспособна възраст в селото. Той не се включваше в разговора, само слушаше и посръбваше от чашата с ракия. Ангел беше едър, петдесетгодишен ковач. Всичко в него беше извън мерките- огромни, силни ръце, в които шишето бира изглеждаше като "патронче" , така казваха на стограмките, които някога бяха много популярни. Огромната му глава сякаш беше направена от скулптор, който е бързал много за някъде - груби, вечно брадясали бузи, обширни колкото на дядо Диньо нивицата, голям топчест нос, широка уста и най- забележителното беше храстовидното надвесие на очите му - огромни, рунтави, с нищо сравними вежди.
Въпреки страховития вид, Ангел беше абсолютно незлоблив – Бог не беше сбъркал с името – сърцето му беше ангелско. Видът му объркваше. Старците постоянно се смееха на шегата на дядо Дамян, той често казваше:
- Ангеле, Ангеле, ако ангелите в рая приличат на тебе, по-добре да си седим
тука. Искаме красота, защо да бием толкова път за такъв като тебе!
След репликата старците като по знак започваха да се хилят със скърцащи гласове. Накрая смехът завършваше с групова кашлица. Ангел не се сърдеше, нямаше коментар за вида на ангелите. И той не беше ходил по-далеч от окръжния град. Само по време на най-силния смях по веждите му преминаваше бурен повей.
Това само допълваше удоволствието от шегата. Селска идилия...
Стана десет часът и Михо ги подкани да си ходят. Старците вкупом напуснаха кръчмата. Ангел беше в една посока с дядо Нейко. Старецът и недовиждаше, затова Ангел го подкрепяше да не падне някъде по изровения асфалт. Стигнаха до портичката на дядо Нейко, Ангел му пожела "лека!" и продължи към къщи. Винаги на това място почваше да чувства колко е гладен. Ракията само увеличаваше апетита му. А той беше огромен като ръста му. Много пъти се беше заричал да не яде след като се прибере по това време, но не можеше да си спомни да е успял. Жена му започна да крие яденето. Той просто омиташе всичко, което се изпречи пред погледа му и горката жена трябваше да започне деня с готвене, а другата работа оставаше несвършена.
Той се съобразяваше с упреците само ако не е пил. Тогава можеше да надмогне апетита, но пийнеше ли... имаше усещането, че ще изяде цял овен.
Тази вечер пак го подгони вълчи глад. Докато стигне до къщата, мислено проигра действието - как ще влезе тихо, без да светва лампата в кухнята към малката пристройка и каквото е останало... Кучето го посрещна с радостно скимтене, но Ангел му изшътка и то млъкна. Не искаше да събуди жена си. Планът се проваляше и нямаше да може да заспи до сутринта от глад. И такъв случай е имал. Затова много внимаваше къде стъпва. Като огромен пакостлив котарак, той пристъпи към вратата на кухничката, отвори я безшумно. Смазваше редовно бравата и пантите на тази издайническа врата. В тъмното намери безпогрешно самун хляб и тенджерата, оставена на кухненската печка. Помириса аромата на ядене и за малко соковете в устата да го удавят. Взе неговата си лъжица - беше с размер на малък черпак - и започна да гребе. Обзе го усещане за щастие. Тишината се изпълни със звуци. В малката кухничка сякаш стоеше на перона на гара локомотив, от онези - парните, нали ги помните? Те издаваха едни странни звуци, шипене на пара, подрънкване на метал, внезапни въздишки на някой предпазен клапан - хор от звуци. Ето това се чуваше сега.
Направи му впечатление приятното разнообразие от вкусове. В различните части на тенджерата откриваше познати вкусове, но си даде сметка, че са били раздалечени във времето, а тук сега всичко накуп. Разкошотия! Сигурно Кинчето е научила нова рецепта. Ех, пак ще се оправдава утре, но сега е толкова вкусно. Не спря, докато не стигна до дъното на тенджерата. Самунът се беше превърнал в малък крайщник. Направи му впечатление, че не може да изгребе нещо лепкаво, което сякаш беше едно с тенджерата. Бръкна с пръсти заинтригуван. Хлъцна силно от откритието - парцала, с който бяха запушили дупката на тенжерата за прасетата. Беше изял храната на животните. Чак сега си спомни, че Кинчето ходи до крайпътното ресторантче за отпадъците. Знаеше, но в тоя пусти глад забрави за това.
Като светкавица му мина мисълта да каже, че я е сложил на прасетата , но прасетата, за разлика от хората, не ядат посред нощ. Реши утре да измисли отговора - сит, след малко ще го налегне дрямката. Внимателно намери леглото и въздъхна облекчено. Ще остави за утре мисленето. След две минути хъркаше блажено.
© Запрян Колев Todos los derechos reservados