„Всеки човек има определен хоризонт. Когато хоризонтът му започне да се свива и стане съвсем малък, той заприличва на точка. Тогава човекът казва: това е моята гледна точка.”
Мисъл, приписвана на германския математик Давид Хилберт
Всичко зависи от гледната точка.
Ето това е най-важното: да имаш точка, тя да е гледна и всичко да зависи от нея.
Първото е да намериш точка. Точки – много. И многоточия има. Прекалено много хора се превръщат в точки при определени обстоятелства.
– Но, авторе! – ще възразите. – Това е обидно!
Обидно за кого? Не е обидно за хората, които не се превръщат в точки при определени обстоятелства. Пък и способността да се превръщаш в точка е предпоставка, важно условие да станеш гледна точка. Ето го и първият извод: няма как да станеш гледна точка, ако преди това не си станал точка.
– Това е абсурдно! – ще кажете.
Не е абсурдно. Въпрос на етимология е. Прекършен и смачкан, човекът се трансформира в точка. Не е нито опорна, нито крайна, нито някакъв друг вид точка. Просто точка. Мечтата на всеки управник е под властта му да има многоточия, които като пластилин да се превръщат ту в държава, ту в народ, ту в нещо по-практично; да е пълно с точки и те да съставляват цялостна картина – точка до точка, като игленик, като гоблен. Тогава всяка точка е гледна, защото е част от цялата картина. Тя не знае това, тя съзнава, че е точица, съвсем незначителна, нямаща никакво самостоятелно значение, но всъщност не е така.
– Лошо е, авторе, когато сравнявате хората с нищо незначещи точки! И е обидно! – това чувам.
Не е лошо и обидно. Повечето хора виждат в чуждо лице или съмишленик, или враг; приятел или недоброжелател; красавец или грозник. Но тези хора не знаят, че всеки е такъв, защото е част от гоблена. Единствено творецът, архитектът на гоблена знае защо един е зъл, друг – честен, трети богат, а четвърти грозен. Оттук и вторият значим извод: гледната точка е поглед върху точката, а не поглед на точката.
– Това пък какво трябва да означава? Вие съвсем се объркахте, авторе! – присмивате ми се ехидно и тропате обругателно. – Вероятно сте лишен от ум!
Не съм се объркал. И не съм лишен от ум, а от свобода. Точката може да гледа, но не вижда. Вижда само онзи, който наблюдава цялата картина и знае къде и защо е мястото на точката. Само външният наблюдател има гледна точка. Точката е обект, а на субект на възприятието.
И сега най-накрая – защо всичко зависи от гледната точка?
– Това е най-лесното, авторе. Дори и децата знаят, че гледната точка е като събрат – разчиташ на нея и дори си зависим. Тя е твоето второ аз.
Не е гледната точка второто аз на човека. Тя дори не е третото аз. Гледната точка трябва да се променя по всяко време – в зависимост от настроението, от цвета на светлината, от времето, от сезона, ако щете. И в политиката, и в изкуството, и в самия живот е така (ако приемем, че политиката и изкуството са извън живота, особено първото). Гледната точка не зависи от собствената преценка на човека за самия себе си; напротив, гледната точка е форма за приспособяване на човека към околната среда и само тогава и само по този начин тя се превръща във фактор.
При това – във фактор, от който зависи всичко.
© Владимир Георгиев All rights reserved.