Глухарчето се смяташе за грозно.
Никога не се беше виждало в огледало, дори не беше чувало да го обиждат относно външния му вид. Но беше сигурно, че е грозно, защото иначе венчелистчетата нямаше да бягат от него. Дори когато усещаха съвсем лек ветрец, те се откъсваха и жадно поемаха някъде нагоре, към небето, към неизвестното. Едно след друго, ден след ден.
– Вземете и мен! – мълвеше тъжно глухарчето. – Вие сте мои деца, вие сте част от мен! Моля ви! И аз искам като вас.
Венчелистчетата не го чуваха. Или не искаха да го чуят. Те знаеха, че трябва да се откъснат от него, да полетят и да отидат на други места, където ги чака нов живот, пълен с изненади и красота.
– Да, вие търсите красотата, затова бягате от мен – говореше си глухарчето и ставаше все по-тъжно. – И аз бих избягало от себе си, ако можех. Но имам корени, те ме задържат. Може би, ако...
Представи си, че изведнъж се извива силен вятър, той помита всичко по пътя си – дървета, храсти и къщи, напълно всичко. И него, и него помит ...