Глухарчето се смяташе за грозно.

     Никога не се беше виждало в огледало, дори не беше чувало да го обиждат относно външния му вид. Но беше сигурно, че е грозно, защото иначе венчелистчетата нямаше да бягат от него. Дори когато усещаха съвсем лек ветрец, те се откъсваха и жадно поемаха някъде нагоре, към небето, към неизвестното. Едно след друго, ден след ден.

     – Вземете и мен! – мълвеше тъжно глухарчето. – Вие сте мои деца, вие сте част от мен! Моля ви! И аз искам като вас.

     Венчелистчетата не го чуваха. Или не искаха да го чуят. Те знаеха, че трябва да се откъснат от него, да полетят и да отидат на други места, където ги чака нов живот, пълен с изненади и красота.

     – Да, вие търсите красотата, затова бягате от мен – говореше си глухарчето и ставаше все по-тъжно. – И аз бих избягало от себе си, ако можех. Но имам корени, те ме задържат. Може би, ако...

     Представи си, че изведнъж се извива силен вятър, той помита всичко по пътя си – дървета, храсти и къщи, напълно всичко. И него, и него помита. Изтръгва го от корена му и го повлича със себе си във високото тъмно небе, където урагани и гръмотевици бушуват и образуват черни облаци; после се замерят с тях и във вихрушката град, мълнии и светкавици правят талази, люкшат света напред, назад, нагоре и надолу, докато го нарисуват и създадат наново.

     И когато този силен вятър дойде, то ще тръгне с него като венчелистчетата – нататък, в новото, в различното, в красивото.

     – Но! – сепна се то. – Аз вероятно ще умра. Ако ураганът ме изтръгне от корена, ще избягам, но как ще живея? Без корен, без вода, без почва. Нали част от мен е в земята, така съм създадено, не ми е отредено да съм свободно.

     Натъжи се и продължи да разсъждава: „И не само аз! Колко съм неблагодарно и алчно! Нима не съзнавам, че заради бурята, заради урагана, който ще ме освободи, ще загинат много дървета, птици, цветя, храсти, хора дори... Това ли искам? Заради моето щастие съм готово да пожертвам живота на другите. Това е ужасно!”

     Погледна ги: венчелистчетата бяха свободни. Красиви и нежни бяха – глухарчето ги виждаше как бавно отлитат без да се сбогуват, как малките им бели мигли потрепват във въздуха и като криле се понасят в пространството, към красотата, към новото битие. А то... то не можеше така. То беше грозно и предназначението му беше единствено да създава венчелистчета, те да си тръгват безмълвно и на следващата година да се появяват нови и после пак... Така до края.

     „Защото сигурно само грозното може да създава красота – изведнъж му хрумна на глухарчето и дори за миг реши, че е по-добре така: такова е, каквото е; и така трябва да бъде. – Ако не бях грозно, те нямаше да бягат от мен, щяха да стоят тук и сигурно щяха всяка година да умират от студ, завързани за земята. И да сънуват урагани и бури, които да ги изтръгнат от съня им, от въжето, с което създателят ги е привързал към почвата. А ето, те са красиви, леки, пухкави и свободни – отлитат без да се обръщат, поемат по пътя си и знаят, че никога няма да се върнат. За да са щастливи те, аз трябва да съм грозно и нещастно. Така трябва.”

     Това си помисли глухарчето и изведнъж разбра, че щастието е в това, да създаваш. И щом създаваш красота, няма значение дали си грозен. Или несвободен.

     – Така ли е? – изкрещя то на венчелистчето, което току-що се беше откъснало от него и вече политаше. – Моля те, кажи ми!

     Ветрецът полюшна бялото пухче, повози бавно венчелистчето в кръг, а после го върна и почти го допря до стеблото на глухарчето. Това беше целувка: продължителна и искрена.