„Градоначалникът”

В една тиха августовска вечер точно преди есента да обгърне нежно градчето с жълто-червения си плащ една фигура бавно и замислено крачеше по павирания площад. Черният фрак, придружен от искрящо бяла риза и елегантни обувки,както и гладко сресаната коса издаваха неговото завидно положение в градчето Т.

Това не бе никой друг,а самият градоначалник, докторът на философските науки Светлин Янчев,носещ прозаичния прякор Дървото,спечелен благодарение на неговата строгост към подчинените и малкото думи,с които си служеше,за да казва много неща.

Като немски възпитаник той бе привикнал към това делата му да говорят за него,а не той за тях,което за 1913 г. бе нещо ново сред жителите на градчето.По онова време с много воля и желание той успя да преобърне облика на Т,привлече инвестиции,разкри два емблематични завода,създаде работни места, учреди стипендии за млади и талантливи деца, за да се изучат в Европа. Всичко това му спечели много хора,които го уважаваха,но и искрени врагове,които му завиждаха с пълни от най-мръсна човешка жлъч души.

В онази вечер сянката по лицето му се дължеше на една обширна статия,която прочете във вестника. Тя имаше за предмет международните отношения и наболялата нужда от преразпределение на световните ресурси.

                              - Глупци и невежи хора! Не се ли досещат,  че ако тази лудост продължи, ще натикат света във война! Това значи стотици хиляди жертви, безброй разбити на пух и прах съдби и за какво! Само за да се угоди на болни владетелски амбиции! Какви са тези Велики сили, не може страни, които искат кръв вместо напредък, да наричат себе си Велики!

 Така помисли той и удвои бързината на крачките, желаейки по-скоро да се прибере вкъщи при съпругата и малкия си син.

Само в тяхната компания младият човек се отпускаше и преобразяваше, защото те двамата бяха неговия смисъл в живота, вдъхновението всеки божи ден да се бори с неправдите в обществото.

           По този начин понесен на крилете на мислите си Янчев неусетно достигна до една голяма порта,зад която сред обширна градина,ухаеща на най-различни цветни аромати се гушеше семейната им къща.

Напук на очакванията на нашия читател  тя бе скромна едноетажна постройка с малка веранда,на която младото семейство в топлите дни от годината пиеше своето кафе и се наслаждаваше на игрите на детето.

 Когато открехна вратата на къщата още на прага го посрещнаха любимите му същества,съпругата му Поликсения и малкият Светлозар, дете с очички толкова сини и бистри, че когато човек се вгледаше в тях, неизменно в съзнанието му се пораждаха мисли за чисто пролетно небе. А Поля бе олицетворение на прочутата българска женска красота,съчетана с блестящ  интелект методически развиван в различни университети на безкрайната Русия.

- Светлин, виждам сянка тежи на челото ти! Случило ли се е нещо днес?!, запита с топлия си глас от кадифе младата жена.

            Янчев замълча,след което шумно въздъхна и заговори:

- Виж какво! Ти си жена умна и наблюдателна и аз няма как да скрия онова що тревожи мисълта ми! Днес, докато четях пресата в съзнанието ми се заби като пирон една ужасна статия, касаеща преразпределението на световните ресурси! Ако всички тези настроения ескалират това би довело война със световни измерения и безброй жертви! А всяка една война спира прогреса на човечеството! Така вместо да вървим напред ще препускаме назад и навярно ще завещаем на нашите деца един още по-объркан свят и от преди!

Последва миг, пулсиращ от напрегнатата тишина,след който младата жена погледна право в очите Светлин и тихо продума:

-Напълно разбирам онова, което сега вълнува твоето съзнание, но ние, съпруже, сме една само малка част от цялата тази вселенска вихрушка и сами сигурно нищо няма да може да променим! Затова сложи настрани тези черни мисли и нека се отправим към трапезарията,защото малкият вече ни чака!

           Градоначалникът, загледан през прозореца унесено слушаше думите на своята съпруга,която нежно сложи ръка на рамото му и го поведе към трапезарията,в която нетърпеливо ги очакваше малкият Светлозар. Когато ги видя той плесна с ръчички и усмивка озари личицето му и се затича към разтворените бащини обятия:

-Леле,лелее,юначето ми,колко много си пораснал! Хайде сега ние с теб и мама да прочетем молитвата преди да вечеряме! Искаш ли, хайде тогава!

           След като приключиха „Отче наш” с подобаващото Амин се отправиха към вкусната вечеря,съставена от гювеч и руйно вино,а след това по традиция се насладиха на аромата на цветната градина и безконечните разговори за изкуството,които двамата съпрузи вдъхновено водеха, докато малкият си играеше на воля.

В същия този ден въпросната статия успя да обиколи цялото градче,като всеки за себе си се опитваше да разтълкува написаното.

Последваха месеци,в които нищо особено не се промени в живота на Т и неговите жители.

 Както винаги всеки беше зает със своя поминък и с мисълта за насъщния залък,правеха се дори същите народни веселби ,но с тази разлика,че въпреки песните във въздуха се носеше напрежение от предчувствието за нещо голямо,което не всеки успяваше да разбере.

Така в напрегнато очакване минаха месеците до момента,в който се сложи началото на края на мирния и щастлив живот с убийството на австро-унгарския престолонаследник.Точно тази искра бе напълно достатъчна да възпламени бурето с барут,в което се бе превърнал светът. Последва и най-лошото,а именно разделението на нациите на Антанта и Централни сили. По този начин милиони хора с едни и същи стремежи за щастие,личностно развитие и любов бяха принудени да се избият един друг в името на нечии болни амбиции за величие.

Янчев добре разбираше каква буря предстои да се разрази и още същия ден привика в кабинета си своя секретар,като му нареди:

                  - Отиди във всяка къща и всеки дюкян и кажи на хората да се явят на площада!

                               - Тръгвам веднага!, отривисто отвърна младият човек.

Не след дълго павираният площад се изпълни с множество от хора,жадни да узнаят причината за тяхното събиране

В един момент вратата на градския съвет се отвори и от нея излезе градоначалникът,но този път коренно променен,захвърлил официалното облекло той бе в униформа на войник и подобно войвода на чета застана пред множеството,произнасяйки кратка,но вдъхновяваща реч:

                               - „Уважаеми хора! Скъпи съграждани! Това, което днес ни събира тук на този площад е нещо голямо и величаво!

Тълпата притихна и се заслуша още по-внимателно в животрептящите думи на речта:

                              „- Пред нас идва войната и нуждата смело да защитим нашата свята родина! Всички ние сме верни синове на Ботева и Левски и сега сме длъжни пред тяхната памет да продължим святото им дело,да се преборим на живот и смърт за България! Затова нека всички мъже,годни да носят оръжие,начело с мен бъдем готови да се запишем доброволци,да подкрепим нашата армия и да запазим честта на родината! Да живее България!!!”.

Последва тишина,която рязко се разцепи от мощни ръкопляскания,придружени с викове Ура! и да живее България!

            Тези млади хора,енергията и чувството им на патриотичен дълг към родината за пръв път накараха сълзи на гордост да избликнат по лицето на иначе вечно строгия Светлин. На следващия ден всички положиха клетва и започнаха да се подготвят за момента,в който ще прославят родното си място и България.

Така бавно,дори неусетно дойде времето,в което стотици млади мъже в разцвета на силите си бяха изпращани към сигурна гибел от своите родители,булки и невръстни дечица.

 Разлика не правеше и градоначалникът,чието сърце не траеше оковите на кроткия канцеларски живот,когато на фронта всеки ден щяха да умират безброй хора,наивно вярващи в своя идеал.

За тях завинаги се захлопваше вратата на домашния уют и спокойствие и се отваряше друга една врата тази на неизвестността и гибелта.

На гарата своя съпруг изпращаше и Поликсения. В този миг погледите и на двамата блестяха от вълнението,което обгръщаше душите им.

Напрегнатата тишина разцепи Поликсения,която каза на Светлин:

-Любими,можеш да бъдеш спокоен за нас! Аз ще се грижа с цялата си любов за малкия,нищо няма да му липсва,за да можеш спокоен да изпълниш мисията към отечеството ни!

           Тези кратки слова бяха съвсем достатъчни да дадат криле на младия човек и в този момент и тримата се прегърнаха за последен път заедно на този свят…

            После Светлин Янчев потъна зад хоризонта,носен с още стотици хора от грохота на железницата!

           Сред многобройните изпращачи имаше и една злокобна личност на име Джемил,човек изключително алчен и похотлив,качества тъй сходни с амплоато му на лихвар,почернил не едно семейства и превърнал се във враг на Светлин.

Когато всички се разотидоха той остана сам,лукаво се усмихна изпод прошарените си мустаци и каза сякаш на себе си:

-Дойде най сетне моето време за разплата, господин кмете!

Изплю се на земята,след което бавно потъна в лапите на падащия мрак,безпощадно обгръщащ градчето.

От тази вечер в главата му се зароди пъклен план,с който да удари своя враг право в сърцето! Този старец с посивели коси и мустаци бе твърде прецизен,когато се налагаше да отмъщава и поднасяше своето отмъщение винаги студено и изненадващо,такъв бе неговия почерк в отношенията му с хората.

           Бе станало десет вечерта,когато Поля се прибра под ръка с детето. Казаха по обичай молитва и хапнаха,след което се отправиха към блажените селения на съня.

Междувременно влакът се носеше по линията, а вътре цареше силен дух и готовност за борба,пееха се патриотични възрожденчески песни,разказваха се истории на стари войводи. Всички бяха готови да се борят да прославят родното градче.

           На сутринта,когато пристигнаха бяха разпределени и Янчев,заедно със секретаря на градския съвет се оказаха част от Първа армия.

Същият ден привечер Светлин реши да напише първото писмо до вкъщи,тъй като дните в които щеше да има време да пише все пвоече намаляваха,а писмото звучеше така:

-„Мила Поля! Пристигнах благополучно и съм разпределен в Първа армия и със свежи сили съм готов да се боря за честта българска! Как си ти,а малкият? Грижи се за него и се пазете! Обичам ви! Ваш Светлин”.

След изпращането на това писмо мина близо седмица ,изпълнена с тревожно очакване от една страна на отговор,а от друга на първата тръба,която да даде начало на славната битка за България.

По същото време Поля четеше с радостен трепет в сърцето писмото на съпруга си и се готвеше да му отговори.

Седна зад масивното писалище в кабинета на съпруга си и с калиграфическо майсторство се зае да състави писмото си.Когато писмото бе готово тя хвана детето за ръка и решиха да се порадват на хубавия ден,отивайки  до града да пуснат писмото.

На фронта междувременно дойде първият златен шанс с оръжие в ръка доброволците от Т да се запишат в редовете на историята. Вдъхновен на полета на безстрашието се понесе напред в атака,рамо до рамо със своите другари,но злата съдба каза тежката си дума и Янчев бе ранен твърде лошо от вражески куршум.  Близо до него припълзя секретарят,който извика в ухото му:

-Кмете,ранен ли си! Дръж се,няма да те оставя!

Така под дъжда от куршуми той успя да заведе Светлин в лазарета,където заради силната болка и изгубената кръв,припадна.

Когато се опомни над него стоеше военен лекар,който със строг и същевременно загрижен тон попита:

-Как се чувстваш редник!

-Отпаднал!,едва пророни Светлин.

-Вижте ще полежите,докато съберете сили да пътувате,излизате завинаги от строя,отивате вкъщи! А, има и едно писмо за вас,мисля Поликсения някоя си го е написала!

           Тези последни думи вляха мощен живец в младия човек и макар с ампутирана ръка той бе по-жив от всякога и още на следващия ден се намери на път за родния Т.

По това време Поля реши да напазарува и със Светлозар да се отбият да погостуват на съпругата на секретаря на съда,на която от много време обещаваше да навести.

Неусетно в сладки приказки превали денят и младата жена под ръка с малчогана се запътиха към дома ,ала там в засада иззад стария чинар ги дебнеше тъмен субект въоръжен с кама и револвер.

 Когато наближиха дома им нощта тихо се бе спуснала само градинският фенер хвърляше отблясъци по алеята,водеща до къщата,а техният дом бе извън града и в съседство нямаше никого,само дивата балканска природа. Хлопнаха портичката и поеха по пътеката и в същия момент се чуха два изстрела,раздробили нощната тишина и един женски  и един детски труп окървавиха пътечката и бяха доубити с острата кама.

Последва злобен кикот,после всичко утихна в смразяваща кръвта тишина.

На сутринта с величав грохот пристигна влакът,в който с радостен трепет от близката среща  със семейството си пътуваше Светлин.

Поради ранния час той не очакваше да го посрещнат и за това той реши да ги изненада,събуждайки ги с целувка.

С тази мисъл пое към дома си.Когато бе пред портите вече се развиделяваше,а въздухът бе кристално чист от мириса на борова гора.

Деляха го буквално секунди от жестоко зрелище,сърцето му се блъскаше побесняло в гърдите,бутна портата и в първия момент не повярва на очите си. На двора лежаха мъртви и обезобразени двете същества,които той обожаваше! Изведнъж дълбоко от гърдите му се изтръгна стон,побрал цялата мъка на вселената:

-Нееееееееееее! Джемиллллл,копелеее! Защо ми причини товаа!  Господи,нееее! Защоооооо!

           От този ден насетне в него нещо се скъса и завинаги загуби връзка с разума си. На следващия ден градът се събра да изпрати Поля и Светлозар по пътя към вечността, а Янчев сам и забравен в мизерия изживя дните си в сиропиталище, четящ с невиждащи очи писмо от своята любима.