Часовникът иззвъня и Беатриче Каракашка скокна от леглото. Друг път се излежаваше, но днес беше особен ден – в Клуба на интелектуалците щяха да й връчват Грамота за участие в конкурс. Беатриче се измъкна от кревата и застана пред огледалото. „Хубава съм, бе да му се не види! Всичко си имам! И е в изобилие. Талант, красота, телосложение! Тежест трябва да има, тежест! Във всичко! Сто кила са нищо! Сто и във всяка клетка е бъкано талант!” Поетесата се разкърши, наплюнчи веждите, за да ги приглади и си наля сутрешното кафе. Да пийне, да хапне и на работа! Щото поезия къща не храни, а Бети искаше да яде! Затова търкаше лакти в общината, където завеждаше отдел по строителство. Не, че беше строителен инженер, беше завършила педагогика, ама при тия недисциплинирани строители само педагог можеше да ги мотивира за работа! Отиде примерно на някой строеж и влиза в ролята на учителка. Пита, разпитва, насърчава, наставлява и бай който и да е, подвива виновно опашка и хваща мистрията. И работата потр ...