50.
Свечеряваше се. Залязващото слънце обгръщаше покривите на бунгалата с дантелени виолетови воали и им придаваше вид на тръпнещи от вълнение млади жени, застанали под венчило. Нападалите по тротоарите разноцветни листа бяха като рози, хвърлени пред брачния олтар, а тихият напев на вятъра – като сватбения марш на Менделсон.
Ерик оглеждаше тихото село и не можеше да повярва колко e красиво. До този момент – дори в самото начало, при построяването му – го бе приемал единствено като убежище, в което да се скрие от хората. Постарал се бе, заедно с Пабло и другите, да го изгради здраво и устойчиво; да го снабди с всичко необходимо за дълго оцеляване. Никога досега обаче не бе забелязвал естетическата му страна. А Нов хоризонт беше прекрасно място. Наистина.
„Явно, след като приемеш хубостта на собственото си аз, и целият свят започва да ти се вижда такъв.“ помисли развеселен. След това си каза, че оттук нататък дърворезбите му ще имат по-ведър облик. Щеше да смени и вида на литературата, к ...