50.

Свечеряваше се. Залязващото слънце обгръщаше покривите на бунгалата с дантелени виолетови воали и им придаваше вид на тръпнещи от вълнение млади жени, застанали под венчило. Нападалите по тротоарите разноцветни листа бяха като рози, хвърлени пред брачния олтар, а тихият напев на вятъра – като сватбения марш на Менделсон.

Ерик оглеждаше тихото село и не можеше да повярва колко e красиво. До този момент – дори в самото начало, при построяването му – го бе приемал единствено като убежище, в което да се скрие от хората. Постарал се бе, заедно с Пабло и другите, да го изгради здраво и устойчиво; да го снабди с всичко необходимо за дълго оцеляване. Никога досега обаче не бе забелязвал естетическата му страна. А Нов хоризонт беше прекрасно място. Наистина.

„Явно, след като приемеш хубостта на собственото си аз, и целият свят започва да ти се вижда такъв.“ помисли развеселен. След това си каза, че оттук нататък дърворезбите му ще имат по-ведър облик. Щеше да смени и вида на литературата, която четеше; и филмите, които гледаше.

А приятелите? О, тях нямаше да сменя. Вече не. Никога.

Пред него вървяха Лоугън и Ороро. Лоугън обясняваше нещо на жената, жестикулирайки енергично с ръце. Тя го гледаше с обичайното си сериозно изражение. Зад него се чуваха тихите гласове на Скот, Кърт и Ханк - те също обсъждаха нещо помежду си. А до него крачеше Питър.

- Мислиш, че няма да се справим без тях ли? – попита момчето. В синьо-зелените му очи пламтеше същата възторжена искра, която виждаше в очите на останалите. Всеки от тях, включително и самият той, бе изпълнен с онова, което им бе дал Чарлс. Ерик се чудеше как точно да го определи. Май най-точната дума бе „смелост“.

- О, не е това. Ще се справим, разбира се. – Ерик му се усмихна. „Всъщност Питър вече съвсем не е момче!“, помисли удивено. Осъзна, че са минали дванайсет години, откакто го видя за първи път. Тогава Питър бе на тринайсет – нахакан, саможив тийнейджър, който прекарваше дните си в пълен с крадени стоки гараж, играейки пинг-понг сам със себе си, или забит пред домашната машина за електронни игри. Още си спомняше отнесените, леко присмехулни очи, с които хлапето го стрелна, когато влезе в килията му във федералния затвор, за да го освободи. И първата, много особена мисъл, която появата му предизвика: „Аз щях да изглеждам така, ако бях имал нормално детство!“

В началото на запознанството си със събратята мутанти Питър не им обръщаше особено внимание – влачеше се след тях, но продължаваше да живее в собствения си свят. Скоро обаче започна да следи Ерик с поглед. Гледаше го буквално непрекъснато и за Ерик това бе особено дразнещо – фен ли му беше малкият, зъб ли му имаше за нещо, не можеше да разбере. Сметна, че каквото и да е, ще му мине, но положението остана непроменено през годините – срещнеха ли се, Питър залепяше очи в него. Явно интересът му не бе предизвикан от враждебност, защото иначе досега да е влязъл в конфронтация в него, но и другата опция не звучеше приемливо. Ерик, за разлика от световно известните бойци на Чарлс, никога не бе влачил след себе си тълпи от фенове. Живееше дискретно, а появите му на сцената обикновено имаха негативен отзвук. Нелогичността в поведението на Питър повечето пъти го дразнеше, често го отегчаваше, а в редки случаи го изпълваше с неудържимо любопитство. Досега не бе правил опит да го удовлетвори.

- Тогава защо съжаляваш, че не са тук? – попита Питър. Посегна и оправи един рус кичур коса, измъкнал се изпод шлема му. На двайсет и пет, той бе висок колкото него, едър и строен, а лицето му бе придобило вглъбената сериозност на Чарлс и Ханк. Ерик знаеше, че Питър преподава в Института от няколко години. Отзивите на Ханк за него бяха изключително положителни.

- Съжалявам, че и те не взеха от Чарлс това, което ни даде на нас – усмихна се пак Ерик. – Защото е уникално! Питър, на петдесет и четири години съм, но честно ти казвам, в момента се чувствам като на шестнайсет! Спомняш ли си като взех от силата на Ен Саба Нур? Тогава можех да изтръгна всяка метална частица от дълбините на земята, можех буквално да разруша планетата. Е – сега чувствам, че мога да направя същото. Само че този път няма да го направя от омраза, а от любов. И със сигурност няма да руша, а ще градя.

- Да! – очите на Питър заблестяха още по-силно. – И аз се чувствам така! Не знам колко по-голяма е станала моята сила, но със сигурност усещам, че ще знам съвсем точно как да я използвам за добро!

Ерик сложи ръка на рамото му. Питър трепна и се дръпна леко. Ерик го погледна изненадано. Питър се поколеба, пое си дъх.

- Ерик, трябва да поговорим за нещо.

- За какво?

- Всъщност аз отдавна исках да ти го кажа, но…

- Хей, Леншър! – извика внезапно Лоугън отпред. Беше се спрял и душеше въздуха. – Вятърът идва от изток!

- Какво, Джими, да не надуши барбекюто на съседите от Сан Бернардино?

- Не, умнико! Миризмата на Джош е! Не знам колко близо са, но отровата в проклетото му жило смърди адски! Мога да я позная навсякъде!

Ерик видя как Питър преглъща и отново отмята косата си назад. Сложи отново ръка на рамото му, говорейки му с поглед: „Ще довършим разговора по-късно!“. Двамата се приближиха до Лоугън и Ороро. До тях спряха Скот, Кърт и Ханк.

- Колко близо смяташ, че са? – Ханк побутна нагоре очилата си. Човешкото му лице излъчваше особена омая под виолетовите лъчи на залязващото слънце.

- Като се има предвид, че се усещам по-силен от обикновено и обонянието ми вероятно е станало по-остро – Лоугън стоеше с глава, вдигната към вятъра, - вероятно на около две-три мили от нас. Може и малко повече, не мога да бъда сигурен. Движат се по Отсек 66 и…– той подуши въздуха - …и се движат бързо.

- Добре – Ерик свали коженото си яке и го метна ловко върху оградата на близкото бунгало. Нави ръкавите на ризата си. – Преговаряме още веднъж. Буря, ти се заемаш с Джош. Целта е да го държиш възможно най-дълго време настрани от нас, защото той може да ни създаде най-големи проблеми. Не можеш да използваме постоянно Лоугън като буфер срещу него. – Ороро кимна. – Кърт, на тебе ще оставим Анастасия, ти я познаваш най-добре – синият телепорт вдигна одобрително палец нагоре. – Скот, ти се заемаш с Андрю- Ерик се обърна към младия мъж, който го гледаше съсредоточено зад защитните си очила. – Използвай цялото си въображение, защото и той ще го използва. Нали знаеш?

- Знам – отвърна Скот кратко. – Видях номерата му в Института. Този път, обаче, ми се струва, че няма да има с какво да ме изненада. – усмихна се.

- Хубаво. – Ерик се обърна настрани. – Ханк, Джим – вие ще се заемете с момичетата. Матю ще го оставите на мен, а ти, Питър…ти ще си навсякъде. Намесвай се винаги, когато можеш. Преценявай спешността и тежестта на момента. Знам, че ще се справиш – добър си в това.

Питър кимна и се усмихна. По бузите му пропълзя червенина. Необичайно силната му емоционална реакция изненада Ерик, но преди да успее да я разтълкува, Лоугън се изкашля шумно.

- Искам да ви кажа нещо, момчета – Върколакът хвърли поглед към Ороро, която повдигна вежди, – и момичета – добави, с лека усмивка на крайчеца на устните си. Разпери мощните си ръце и прегърна Ороро и Питър, които стояха от двете му страни. – Съберете се всички около мен! Хайде!- Питър протегна ръка и прегърна Ерик. Ерик, от своя страна, прегърна Скот; Скот – Ханк; Ханк- Кърт, а Кърт затвори кръга, премятайки синята си ръка през врата на Ороро. Стояха близо минута така, прилепени един до друг, без да говорят. Виолетовата светлина се разливаше над тях, вятърът разхлаждаше пламналите им лица, дишането им се сливаше в едно.

- Това, което искам да ви кажа – изрече най-сетне Лоугън с дълбокия си, дрезгав глас, - е, че до този момент не бях осъзнавал, че съм нещо много повече от действията си. Че съм нещо много повече от обстоятелствата.

Ерик си пое рязко дъх. Лоугън сякаш бе прочел мислите му. Срещу него, Ороро стисна зъби и притвори очи.

- Убивал съм много хора – промълви Лоугън. Вятърът разроши гъстата му черна коса и той премигна. – Твърде много хора. Не съм се гордял с това, но не съм се и винил. Винях обстоятелствата. Винаги.

- И аз – изрече прегракнало Ерик. Ръката на Питър, облегната на врата му, потрепна, но младежът не каза нищо.

- И аз съм правила много неща, които не е трябвало да правя – каза Ороро със стиснати зъби. Ханк, Скот, Питър, дори и Кърт – всички кимнаха. Лоугън си пое дъх.

- Сега – продължи Върколакът с тих, неумолим тон. – Имаме обстоятелство, което, теоретично, би оправдало всяко едно убийство, което ще извършим. На карта е заложен целият свят. Животът и на хората, и на мутантите. Както и други пъти в миналото. Поредното обстоятелство, което би оневинило жаждата ни за кръв. Тя е все още в нас, не се лъжете. Въпреки това, което чувствам в момента, въпреки светлината, усещам мрака отдолу – готов е да се надигне при първия външен стимул. Затова, приятели, ви призовавам сега – да използваме това обстоятелство за друго. Да го използваме, за да не извършим убийство.

Огледа ги. Суровото му, изсечено като от камък лице се вряза в сърцето на Ерик и той потрепера. Обзет от внезапна необяснима нужда, той вдигна и лявата си ръка и прегърна Питър с все сила. Питър стисна рамото му в отговор.

- Нека в следващите няколко часа впрегнем всичките си сили, цялата си мощ и целият си опит, за да опазим децата, които ще ни нападнат, живи. – каза Лоугън. – Както спомена и професорът, те просто са болни. Нека ги опазим, за да може после той да ги излекува. Съгласни ли сте?

- Съгласен, Джими – Ерик се изкашля. Гърлото му задираше. Ръката на Питър продължаваше да го стиска силно за рамото. – Съгласен на сто процента.

- Аз също – каза рязко Ороро. В очите ѝ блестяха сълзи.

- И аз – гласът на Кърт беше необичайно изтънен.

- И аз – кратък, стегнат отговор от Скот.

- И аз – изръмжа Ханк, преминавайки внезапно във формата си на Звяр. Фигурата му се издължи, уголеми се почти двойно и се покри с гъста синя козина. Дрехите му се свлякоха на земята, очилата му паднаха встрани.

- И аз – заключи Питър с усмивка.  

Постояха прегърнати още минута, после се отдръпнаха един от друг. Ханк се наведе да вдигне очилата си от земята, а Питър огледа присъстващите един по един.

- Да му се намира случайно на някой пакетче дъвки? – попита с надежда. – Свършиха ми.

51.

Чарлс се придвижи до плъзгащата се врата на бунгалото и я отвори широко. Лъхна го хладният вечерен вятър и той премигна от наситената, пурпурно-виолетова светлина на залязващото слънце, която обливаше двора и покривите на отсрещните сгради.

Усети, че Лили е застанала до него и вдигна глава към нея.

- Стой тук – каза тихо. – Ще дойда след малко.

Тя се поколеба за момент, взря се дълбоко в очите му, после отстъпи назад. Чарлс премина през прага и спусна количката по рампата. Чу как Лили дърпа вратата и я затваря след него. Помисли си, че всяка друга жена на нейно място би протестирала. Би настоявала да го придружи, би любопитствала, но не и тя. Тя преценяваше перфектно всяка ситуация и винаги знаеше коя е правилната реакция.

Когато излезе на улицата, видя в далечния край приятелите си, струпани на групичка. Шлемовете на главите им лъщяха на светлината на залеза. Те обсъждаха нещо, обърнати един към друг и той трябваше да почака известно време, докато Ханк най-сетне извъртя глава в посока към него. Приятелят му отново бе преминал във формата на Звяр. Медицинската чанта висеше на рамото му, пълна с ампули амобарбитал.

Бяха готови.

Чарлс вдигна ръка нагоре и Ханк тръгна към него. Ерик също се обърна и като го видя, се затича. Долетя като хала след по-малко от минута – дори не се беше задъхал. Беше по риза, въпреки че вятърът духаше много неприятно. Чарлс си спомни, че Ерик някога му бе казал, че не обича да се бие навлечен. „Дрехите ме разконцентрират.“ Кога беше това? Преди три, осем, десет години? По време на кой от многобройните им, отекващи във вечността разговори?

- Близо са – каза Чарлс. Гледаше към другите, които също се насочваха към тях. Ханк вървеше начело. – След около десет минути ще свият в отбивката към Сан Бернардино и след още петнайсет ще са тук.

- Да – отвърна Ерик и опря ръка на рамото му. Дори през плътното поло, Чарлс усети стряскащата топлина на дланта му. – Разбрахме. Лоугън ги подуши.

- Чак оттам? – Чарлс повдигна вежди, после се усмихна. – Виж ти, май наистина ставате супергерои!

- Определено – и Ерик се усмихна. – В добра форма сме и сме оптимисти. Можеш изцяло да разчиташ на нас.

- Един час максимум, приятелю – каза Чарлс. – Обещавам ти.

- Колкото трябва, толкова. Нали така, Ханк? – Ерик се обърна към Звяра, който се спря до количката. – Ще дадем ли на нашия душевадец толкова време, колкото му трябва?

Ханк кимна.

- Разбира се – изръмжа. - Само влез вътре, Чарлс! Да не си мръднал оттам за нищо на света! А и – подаде му очилата си. – Вземи ги и ми ги пази. Не съм си взел друг чифт.

. . .

Чарлс премести количката си до стената на хола и се облегна на дървената повърхност. Отпусна ръце върху колелата. Видя как Лили сяда на масата и обляга длани на покривката.

- Ще имаш ли нужда от помощ? – попита тя тихо.

- Не – промълви той. – Просто не излизай навън, за да не се излагаш на опасност. Защитена си от влиянието на Антъни, но не и от атаките на децата. Стой тук, до мен. Става ли?

- Добре.

Гласове, гласове, гласове. Наближаващи, усилващи се всяка секунда. Гласове, ехтящи като крила на прилепи, блъскащи се в студените, влажни стени на дълбоки пещери.

Ще умрат!

Ще убием всички!

Ще ги удуша…о, как ще завъртя краката си около врата на директора и ще стискам, докато смешните му жълти очички не изскочат като топки за пинг-понг…

Ще прережа гърлата им, ще разкъсам коремите им, ще пробода сърцата им…а онова самонадеяно копеленце с лазерните очи ще го измъчвам…ще му отрежа краката, после ръцете, после ще му измъкна червата и ще ги разлюлея пред носа му…

Давайте, давайте, летете с мен, летете! Скоро ще пирувате! Скоро ще кълвете жива плът, ще се нахраните с очни ябълки и меки устни, ще пиете топла кръв…

Чарлс стисна зъби и впи пръсти в челото си. О, Боже! Матю…Кейт… Андрю…Филипа…Това бяха техните гласове и все пак изобщо не бяха техните. Сякаш плътни слоеве ръжда обвиваха гласните им струни. Тази ръжда се стелеше на червени струйки в съзнанията им, подобно на кървав сняг, и разкриваше пред очите му всичко, което бяха извършили по време на пътя си дотук. Смърт, смърт, смърт…толкова много смърт. Толкова много чернота.

- О, не…- стисна челото и с другата си ръка. О, Боже, не! Гърдите му се надигнаха, сякаш отровен балон се изду в тях; задави се, дъхът му секна. Можеше да ги освободи веднага, и седмината, моментално! Колкото и голямо да бе изкушението, обаче, знаеше, че не трябва да го прави. Щяха да останат свободни за не повече от минута - Антъни щеше да се усети веднага и да ги върне пак в чернотата. Подобно прехвърляне на топката беше ненужно хабене на енергия от негова страна. Трябваше да съсредоточи всичките си сили за Антъни. Спасеше ли него, щеше да спаси завинаги и останалите.

Пое си дъх и затвори очи. Чувстваше я. Виждаше я там, в космичната далечина, сред заобикалящите я кървави, сиви планети – черната мъртва звезда, в която бе влязъл последният път. Този път обаче Чарлс не хукна към нея, а остана на място. Стоеше и чакаше. Звездата се приближаваше, приближаваше, увеличаваше размерите си и когато най-сетне израсна толкова, че закри всичко друго от погледа му, той пристъпи напред.

Чернотата го грабна и го засмука в дълбините си.