24.
- Какво? – чу се шумолене, после трясък, като от преобръщане на стол. Тежко дишане в слушалката, после гърлено ръмжене. Ханк се бе преобразил в Звяр. – Как така, в „Церебро“? Чарлс, обиколих имението сто пъти и поне пет пъти влязох в „Церебро“. Системата е изключена, вътре е тъмно, няма никого!
- Разбира се, че системата е включена и вътре има някого! – Чарлс осъзнаваше, че крещи, но не можеше да се насили да овладее тона си. Сърцето му биеше толкова бясно, че за миг се уплаши, че ще получи сърдечен удар. – Антъни е там цяла нощ, не се е отделял от проклетата машина! Просто, всеки път, когато си влизал, те е карал да виждаш това, което е искал да видиш!
- Боже мой! – възкликна Ханк дрезгаво. – Сигурен ли си?
- Сто процента сигурен! – Чарлс притисна ръка до гърдите си. До него, Ерик стоеше, опрял свит юмрук до челото. Челюстта му се движеше, сякаш скърцаше със зъби. – Ханк, трябва да евакуирате децата! Качи ги на „Мълния“, където ще са изолирани от влиянието му и нека Буря ги закара в планинския къмпинг. Веднага!
- Самолетът не разполага с толкова места – Чарлс чу скърцане и нов лек трясък. Сети се, че Ханк държеше една каска против мисловен контрол в шкафа на директорското бюро – явно в момента я вадеше оттам. – Мога да кача само двайсет деца, не повече.
- С колко защитни каски разполагате?
- Само учителите имаме. Всеки има по една. Ще ги сложим на децата, които останат тук.
- Не! Не, Ханк! Сложете си ги вие! Обади се на Лоугън, и другите, да си слагат веднага. Антъни ще атакува първо вас, не разбираш ли? Ще иска да се подсигури, да се отърве първо от силните! Децата, които останат…тях ги…приспи ги. Сложи им нещо силно, да ги нокаутира за дванайсет часа поне, така ще ги опазиш. После ходете да хванете Антъни. Използвай невропарализатора, после го приспи и него. И ни чакай да дойдем.
- Ще дойдеш тук ли? Но ти…
- Когато обезоръжите Антъни, ми се обади. Ще дойдем!
Когато затвори телефона, Чарлс постоя известно време облегнат на стената. Очите му бяха затворени, дишаше тежко. Когато ги отвори, срещна впития в него поглед на Ерик. Приятелят му го гледаше мълчаливо. Отвори уста, понечи да каже нещо, после пак я затвори.
Чарлс се наведе напред и опря длани на бедрата си. Усети треперещите, напрегнати мускули. Впи пръсти в тях, докато не го заболя. После отново погледна към Ерик.
- Освен двата автобуса, разполагате ли с някакво по-бързо средство за придвижване? – попита.
- Да – отрони Ерик тежко. – Имаме един стар военен самолет. И имаме пилот.
25.
Ханк изтри потта от челото си. Силно магнетизирания защитен шлем беше тежък, неудобен и за секунди сгорещяваше главата му до нетърпимост. Струваше му се, че прескачащите в мозъка му една след друга мисли са като мълнии, сипещи пожари след себе си.
Ороро. Апартаментът ми. После лабораторията. Не, първо ще се видя с другите и после лабораторията.
Беше късен следобед и часовете отдавна бяха свършили. Ороро трябваше да е в апартамента си. Посегна и набра номера ѝ.
- Ханк? – бързият ѝ, момичешки глас проехтя в слушалката. – Гледах новините за Индия. Има ли някакво развитие?
- Мога ли да ти поверя управлението на „Мълния“? – Ханк дишаше тежко. Искаше му се да се върне в човешката си форма, така щеше да се поти по-малко, но не можеше да си го позволи. – Трябва да евакуираш децата, Ороро!
- Защо! – тонът ѝ изтъня. – Какво става?
- Антъни е в имението. Криел се е от нас през цялото време. Тук е…- той преглътна. – …тук е, и не мисля, че намеренията му към нас са приятелски.
- Антъни!!! Откъде знаеш това? Как разбра?
- Чарлс ми каза. – „И след като ми го каза, осъзнавам, че сам съм го подозирал през цялото време – просто отказвах да повярвам в подобен абсурд!“
- Ханк, чакай, чакай…сигурно ли е това?
- Да. Вземи двайсет от децата, кажи им да си приготвят по малко багаж, и отивайте в планината. Извикай Питър да ти помогне, за да стане по-бързо.
Тя се поколеба.
- Добре. Момент само…кои двайсет деца да взема?
- Които намериш първо. За останалите ще се погрижа аз. А, и, Ороро…сложи си предпазния шлем!
…
Ханк се втурна в апартамента си, влетя в спалнята и издърпа чекмеджето на нощното шкафче. Посегна автоматично, после рязко отдръпна ръката си.
Чекмеджето беше празно. Невропарализаторът го нямаше.
- Какво, по дяволите…- той се обърна при звука на лек, зъл смях зад себе си. Видя шестнайсет годишната Кейт(Кейт, да, не беше Мери, защото липсваше белегът на бузата ѝ!), която се облягаше на стената до прозореца и размахваше оръжието в дясната си ръка.
- Това ли търсите, директоре?
Ханк бе толкова стъписан от дрезгавия ѝ лукав глас и подигравателното изражение, че в първия миг не можа да реагира. Кейт и близначката ѝ Мери бяха весели, закачливи, често щури момичета, но добри по душа. Имаха нежни, благи гласове и дори когато се шегуваха, шегите им никога не преминаваха границата на леката ирония. Това хитро, сякаш с десетилетия състарено същество пред него нямаше нищо общо с детето, което познаваше.
- Кейт – проговори той най-сетне. – Дай ми оръжието!
- Идете да си го вземете, директоре! – с тези думи, тя скочи към прозореца и се сля с него. За миг тялото ѝ изчезна, придобивайки изцяло характеристиките на стъклото, после отново се материализира от другата страна. Изправена на външния перваз, тя му махна, ухилена. После замахна и хвърли с все сила оръжието във въздуха.
Ханк скочи към прозореца и го разби. Посегна към нея през падащите стъкла, но тя се сля с каменната стена и изчезна. Отчаян, той проследи полета на невропарализатора, който тъкмо се приземяваше в изкуственото езеро под прозореца. Цопна във водата със силен плясък и изчезна.
Ханк прокле през зъби. Невропарализаторите се повреждаха от водата. Нямаше друг в наличност. Едно от условията на правителството за мирно съжителство между тях и хората бе мутантите да не разполагат с невропарализатори. Ханк бе задържал само един за себе си, за всеки случай.
„Добре, че поне не стреля срещу мен! Явно смята, че ще можем да си играем на котка и мишка! Лоша шега ще ти изиграе самоувереността, момиче!“
Той се обърна и скочи в стаята, приземявайки се на четири крака. Откъм всекидневната нахлуха Лоугън, Скот и Кърт – и тримата със защитни шлемове на главите.
- Какво става? – изпръхтя Лоугън. Мощните му ръце бяха свити в юмруци, острите нокти стърчаха от тях. – Кой беше тук?
- Кейт. Изхвърли невропарализатора ми в езерото. Не е на себе си – и подозирам, че не е само тя. – той тръсна глава с приглушено ръмжене.
- Мамка му! – излая Лоугън. – Хайде, Ханк! Да отидем да хванем малкото копеленце!
Ханк сграбчи Кърт за рамото. Лоугън го хвана за лакътя, а Скот за лявата длан.
- Давай, Кърт! Пренеси ни в „Церебро“!
26.
Питър четеше „В търсене на котката на Шрьодингер“ от Джон Грибин. Така се беше вглъбил в описанието му на корелацията между квантовите частици и електромагнитните вълни, че му трябваха минути, за да осъзнае какво е това неспиращо, дразнещо дрънчене зад рамото му.
Въздъхна, сви пръсти между страниците на книгата и с другата ръка се пресегна към телефона.
- Питър Максимов слуша!
- Като слушаш, слушай добре! – задъханият, момичешки глас на Ороро проехтя в слушалката. – В хангара съм, подготвям „Мълния“ за излитане. Искам да събереш двайсет от децата и да ми ги докараш тук след десет минути. Да не взимат друг багаж, освен четка и паста за зъби и по едно дебело яке. Ще можеш ли?
Питър повдигна високо вежди. За да раздава Ороро такива команди без обяснение, ситуацията със сигурност бе много сериозна. И със сигурност бе съгласувана с Ханк Маккой.
Това му стигаше.
- Десет минути ли каза? – той се изправи и остави книгата на нощното шкафче, върху куп други, намачкани учебници.
- Да. И си сложи защитния шлем, защото Антъни е в дъното на проблема. Ще се справиш ли?
Питър отметна русите кичури от челото си.
- Антъни ли? – той потърка очи.
- Да, той. Е – ще ти стигнат ли десет минути?
Питър погледна часовника на ръката си. Трептящите цифри показваха 7:38 следобед.
- Съмняваш ли се? – каза той.
Хвърли слушалката на леглото и извади от гардероба защитния шлем. Нахлупи го на главата. Колко тежеше! Мразеше това гадно нещо, но щом Антъни ги е взел на мушка, значи нямаше мърдане. Понагласи косата си под металния ръб, после отиде в кухнята. Изпи едно кенче Кока кола и измъкна от едно чекмедже опаковка дъвки. Пъхна една в устата си.
И се затича.
Както винаги, времето около него сякаш спря. Виждаше всичко на стопиран кадър, хората застиваха неподвижно, хванати по средата на ежедневни – понякога обичайни, понякога не съвсем – действия. Питър понякога си представяше, че точно така се е чувствала добрата кръстница от „Спящата красавица“, когато е хвърлила магията си върху замъка и всеки е замръзнал насред работата си. Ученици, с разперени, сковани ръце и крака в коридора – грабваше ги, минаваше пътьом през стаите им, за да нахвърля по малко багаж в саковете им и ги сваляше долу пред хангара. Качваше се отново в квартирното крило, намираше следващия, който стоеше неподвижно с книга на коленете, или с телефонна слушалка в ръката, или под душа – аааах, това беше лошо, дебелият Тристан, гол под замръзналите водни струи, трябваше да го хване, изсуши и да му навлече първите дрехи, които намери в гардероба и всичко това с полузатворени очи, за да избегне ужасяващата гледка – или със сандвич в устата, или наведен над учебник в библиотеката. Някои ги откри на градинската алея, хванати ръка за ръка; други седнали в беседката, с отворени усти и отправени един към друг заинтригувани погледи. Грабваше ги, както стояха застинали насред заниманията си, пренасяше ги до хангара и броеше. Три, пет, осем, дванайсет, петнайсет, осемнайсет…двайсет!
Питър спря да тича. Краката му се залепиха здраво за черния асфалт и времето отново върна нормалната си скорост. Усети хладния есенен вятър, който разхлади приятно пламналото му лице. Пред него се ширеше дългата частна писта, а отдясно, вратите на хамбара бяха широко разтворени. До вратите, скупчени един до друг, със сакове през рамо, двайсетте деца се оглеждаха объркано.
- Какво? Къде сме?
- Какво стана?
- Как се озовах тук?
Погледите им постепенно се насочиха към него. Питър извърна глава, за да избегне искриците на осъзнаване и недоволство, проблясващи в четиридесет потъмнели ириса.
- Беше спешно – той сви рамене и направи един балон с дъвката. – Извинете ме, хлапета.
В този момент, с оглушително свистене, от вратите се показа металния нос на „Мълния“. Беше малък, свръхзвуков самолет, с полегати крила и сребристото лого „Екс мен“ на корпуса. Самолетът излезе от хангара и с един плавен завой, се отправи към началото на пистата. Спря там. Вратата се отвори и от четириъгълния отвор се подаде тънката фигура на Ороро.
- Елате тук! – махна им тя с ръка. – Питър, качи ги!
- Какво става? – попитаха едновременно няколко деца.
- Евакуираме ви – каза Питър, вкарвайки в употреба най-нехайния си тон. Бе установил, че само един израз на непукизъм от негова страна им действа по-успокояващо и от доза диазепам. – Имаме едно малко проблемче тук, с което трябва да се справим. През това време вие ще се наслаждавате на почивка в планината.
Децата се поколебаха, помърмориха, но после се насочиха към самолета. Добри деца. Винаги слушаха. Вярваха на учителите си, не поставяха под съмнение авторитета им. Е, не всички де. През последните седмици се бе оформила една групичка, която…
Децата тъкмо се доближиха до основата на самолета, когато внезапно се вдигнаха във въздуха и се разлетяха на всички посоки. Закрещяха, замахаха ръце във въздуха. Някои се въртяха на кълбета, други летяха право встрани като куршуми, трети се тръскаха нагоре-надолу като обезумели акробати. Никое от тях не успя да реагира, да отговори на неочакваното нападение. Малки бяха, някои едва седем годишни. Най-възрастното от тях беше на четиринадесет. Не знаеха как да използват силите си все още; повечето дори ги притежаваха само в зачатък. Неразвити, случайни и безразборни.
Питър хвърли поглед назад. До вратите на хамбара стоеше Матю, петнайсетгодишният телекинез. Един от онази, бунтарската групичка. Досега обаче единственото неправомерно използване на способностите му бе да разлива кафето на учителите си от разстояние и да разваля прическите на момичетата, които му се подиграваха заради дългия нос. Нищо повече.
Децата продължаваха да крещят. Питър скочи във въздуха. Свръхзвуковата скорост, която развиваше, му позволяваше да лети. Е – трудно щеше да му е да прекоси Атлантическия океан, но до петдесет метра нагоре и до пет километра в диаметър издържаше спокойно. Децата застинаха във въздуха, спрени насред хаотичните си движения. Той ги сграбчи едно по едно и ги смъкна обратно на земята. Времето върна нормалния си ход. Питър видя как Матю се насочва с бързи крачки към самолета. Лицето му се присвиваше злобно, дясната му ръка бе вдигната нагоре. Колесниците на самолета изскърцаха и се завъртяха рязко, разклащайки целия корпус.
- Матю, полудя ли? – изкрещя Питър. – Какво правиш?
От другата страна на хамбара се появи друго дете – седемнайсет годишната Филипа. Тя вървеше с вдигнати нагоре две ръце. Край нея, във въздуха, се събираха гълъби. Десетки, стотици гълъби, които пляскаха с криле и издаваха остри, пронизващи звуци.
- Значи от това бягаме, а? – Питър се обърна към Ороро, която му кимна утвърдително от входа на самолета. Тя вдигна длан в момента, в който птиците се втурнаха към корпуса и се заудряха в металната му повърхност. За секунди закриха всичко – и стените, и крилата, и стъклото на пилотската кабина. Ороро завъртя дланта си и силна буря се завихри около тях. Небето притъмня, закапаха капки дъжд, светкавици разцепиха въздуха. Птиците бяха грабнати и изхвърлени с вятъра извън летището. Заедно с тях полетя и Филипа – Питър я видя как в последния момент се хваща за един улук в далечния край на покрива и се свива неподвижно там.
Ревящ от злоба, Матю се хвърли напред и децата отново се разлетяха встрани като перушинки – този път, понесени и от вилнеещата ледена вихрушка. Ороро прилепи длани и сви вятъра в дълга, сива фуния. Тази фуния събра разхвърляните във въздуха човешки тела ги насочи към вратата на самолета. Ороро се отдръпна встрани, докато децата нахлуваха едно след друго във вътрешността на летателния уред. Когато и последното се скри вътре, вратата се затръшна с все сила след него.
Бурята утихна. Небето бързо се проясни. Питър видя как застаналия до хамбара Матю свива юмруци, оголва зъби и прави крачка напред. Питър изплю дъвката на земята и се хвърли към него.
„Я да те видим сега, герой такъв!“
Матю замръзна насред движението си. Със стиснатите в юмруци ръце и разкривената, злобна усмивка приличаше на реквизитна статуя от хорър филм. Питър спря до него и стовари юмрук във вцепенената му физиономия. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Поколеба се, после хвана панталоните и ги смъкна заедно с боксерките до глезените.
„Готови сме, геройче!“
Отдръпна се назад и времето възстанови хода си. Видя как Матю се свлича на земята по гол задник и главата му тупва на паважа. От носа и устата му течеше кръв. Тийнейджърът лежеше неподвижно, очевидно в безсъзнание. Хубаво. Питър се обърна към пистата и с облекчение видя, че самолетът вече излита.
Вдигна ръка към Ороро за поздрав, после излетя към Института.
Където и да бяха другите, щяха да имат нужда от помощ.
© Невена Паскалева All rights reserved.