ХАРТИЕН НОСИТЕЛ

     Тръгнахме да носим някакви документи на адвокатката. Пак аз бях виновен – има такива служители, които са дежурни в това отношение. Гледаш ги: уж вършат нещо, страхливо се оглеждат, защото винаги са в издънка, нямат никакво самочувствие, но и те имат място под слънцето.

     Асансьорът слезе в подземния етаж, светна лампичката „Б1“, което означава, че сме на нивото на паркинга. Светнаха фаровете, отвори предната врата и скочи зад волана на чисто новото волво. Хубави са тези коли. Джипът плавно излезе от клетката си, чух го да казва, почти крещеше, защото отвътре трудно се чуваше гласа му: „Качвай се!“.  Отворих внимателно, за да не нараня повърхността или да оцапам нещо с мазните си пръсти. Той и затова дръпна напред колата, та да мога да вляза по-леко, да опазя колата и това, което имаше в нея като шофьор и кожа.

     А шофьор беше шефът ми. По-млад от мен естествено, то всички хора са по-млади от мен, независимо че някои от тях са твърде младолики за годините си, та не разпознаваш възрастта им. Сгуших се в седалката, подпрях чантата в скута си така, че да не опира в скъпата жабка или там както се казва сега. Може би беше въздушна възглавница, така реших и се замислих колко хубаво би било да съм си на леглото, да лежа на любимата си пухена възглавница, да си чета историческия роман, който...

     - Между другото – прекъсна наивните ми мисли началникът и зави рязко, за да излезе от гаража; автоматичната врата се затвори след колата, - сори, че ти прекъснахме отпуската.

     - Няма нищо – отговорих. Какво друго да кажа. Не беше за първи път.

     - То ти бездруго не почиваш, така те разбирам.

     - Не, не обичам да почивам. – Глупости. Обожавам почивките. Особено на морето. Просто нямам пари.

     Направи още един рязък завой, спря и препречи пътя на един мерцедес пред нас. Двамата шофьори се изгледаха злобно. И волвото е хубав джип, и мерцедесът е хубав джип. И двата са черни. И двамата шофьори – богати и нахални. Тези хора се разбират. Злобата в очите е енергия, тя е намек за съжителство и съпричастност. На другата пряка или светофар джипът мерцедес ще препречи пътя на джипа волво. И така до края на света. На нашия, не на техния.

     Спряхме на малката уличка, където беше офисът на адвокатката. Беше зелена зона, трябваше да изпратим есемес, за да платим.

     - Я прати един есемес, че аз ще отида до магазина да взема нещо, при адвокат с празни ръце не се ходи.

     Мислех, че ръцете ни трябва да са пълни с документи, не с бонбони и уиски, но той не мислеше така. Неведоми са началническите мисли, трайно неведоми. Пратих есемес от личния си телефон, служебен нямам. Карай, поне заплатата ми плащат редовно: малко, но всеки месец, лекарство срещу бяс.

     Върна се след пет минути.

     - Виж какво, ти остани тук с документите да видя каква е хавата в кантората. Пускам аварийните за всеки случай. Не пипай нищо!

     Кимнах. Какво да пипам. Бездуго като се отдалечи малко, нещо пиукна и автомобилът се заключи. Бях затворен.

     Да, имам време да помисля. Колко пъти все аз ще съм виновен? Какъвто и фал да стане, аз съм оня, който е винаги на резервната скамейка, помагам, доколкото мога, но съм извън играта, плащат ми да мета, да нося, да возя, да ме извозват и дори да седя затворен, но толкова. Не повече. Не съм чак толкова глупав и дори преди време съм чувал да говорят, че имам известни качества. Това беше преди години. Сега качества едва ли имам, но придобих количества – главно възрастови. Задрямах и след известно време ме стресна нещо, не беше от съня, аз не сънувам, когато съм на работа.

     Шумно и гласовито мина покрай джипа една бяла линейка и спря да офиса на адвокатката. Излезе един санитар, след него лекар със слушалки. Носеше чанта.

     Нещо е станало. Опитах да отворя вратата. Не става. След малко още двама санитари изскочиха от линейката, внимателно издърпаха носилка и влязоха във входа с нея. Да, има нещо, нещо сериозно е станало. Изнесоха човек, завит с чаршафи, стана бързо, нищо не видях. Сирената зави, гневно избълваха дим двата отвора на ауспуха, бързаше медицинската кола, спешна помощ е това.

     Захладня. В колата беше много комфортно. Няма да пипам нищо, така обещах. Слънцето се скри рано, вече е края на ноември. Ще чакам. Документите са у мен.

     Запалиха уличните лампи. Уж зелена зона, пък никой не ни проверява. Обикновено получавам есемес, когато времето е изтекло – да пусна нов, та да платя за следващия час. Сега не получих нищо. Май времето на зелената зона е изтекло. Сега ще стоя безплатно. Автомобилът – също. Аварийните светлини примигват и тихо тиктакат. Дано не падне акумулаторът.

     Стана късно. Имах нужда да стана, трябваше да отида до тоалетната. Нямаше как. Ще стискам. Аз друго не правя през последните десетина години. Поне имам място под слънцето.

     Не можах да мигна цяла нощ от това стискане. На сутринта шефът се появи в добро настроение. Чух как вратите автоматично се отключват, той влезе в колата и каза:

     - За малко да те забравя. Как си? Прежълтял ми изглеждаш.

     - Не, няма нищо – отговорих.

     - Сега ще те заведа в офиса. Там ще почерпиш по кафе – намигна весело и запали колата. Нищо му нямаше на акумулатора, здрави са тия коли.

     - Вчера видях линейка да спира пред кантората на адвокатката – казах. – Помислих си, че може...

     - Не съм забелязал. Вчера беше тежък ден и за двама ни. Може да ти се е сторило.

     - А документите? – попитах и погледнах чантата, която стисках между краката си, за да стиккам по-добре и друго.

     - Всичко е наред. Тази нощ поработихме върху тях. Няма нужда от хартиен носител, това е демоде.

     Караше бързо. Още нямаше задръствания, волвото летеше по улиците като линейка. Това беше добре. Това беше много добре.