Викат ми Хигиениста. Никога не се оплаквам от работа. Потърсят ли ме, винаги откликвам. Така е, защото поръчките напоследък съвсем намаляха, а трябва да изхранвам семейство.

  Ето днес е неделя, а аз отивам на работа. Не си мислете, че съм за оплакване. Много съм си добре даже. Работя два-три дена месечно, но въпреки това изкарвам по-добри пари от онези, които киснат в разни тъпи офиси.

  Сградата има портиер, което не е хубаво, но аз съм се дегизирал добре и едва ли ще възникнат проблеми впоследствие. Всъщност досега никой не е успявал да ме разпознае. Но опасност винаги има. Така е, когато вършиш мръсната работа на хората.

  Влизам. Портиерът проточва глава над вестника си и ме пита при кого отивам. Казвам му, че съм водопроводчик и че ме е извикал господин Щрасер, а той кимва и продължава да чете. Качвам се с асансьора до мезонета на седмия етаж. Изваждам ключа, който са ми дали, и отключвам входната врата. Влизам и заключвам.

  Жилището е луксозно, затова ме хваща яд, че не поисках повече пари за услугата. Няма съмнение, че собственикът е фрашкан с пари. Но договорката си е договорка. Аз не съм от хората, които се отмятат. За да се задържиш в този бизнеса, трябва да си почтен.

  Трупът лежи по гръб на персийския килим в хола, с разперени настрани ръце и кръстосани по гротескно неестествен начин крака. Жена, разбира се. На около двайсет и пет години, с дълга светлоруса коса и приятни черти на лицето. Отстрани над слепоочието косата е сплъстена от кръв, но кръвта не е много, така че килимът едва ли е изцапан. Хич не обичам да чистя килими, честно да ви кажа.

  Оглеждам я. Съвсем прясна е, даже още не е придобила характерната восъчна бледност. Едва ли е повече от петдесет килограма, което означава, че след като я нарежа, ще мога да я изнеса на пет–шест пъти със сака.

  Вадя найлона и го разпъвам до жената. Смятам да я пренеса в банята и там да я транжирам, защото там има къде да се оттича кръвта и почистването е по-лесно. Подхващам я под мишниците и я издърпвам върху найлона. После я вдигам и я отнасям в банята, която е голяма и много подходяща за рязане на трупове. Слагам я във ваната и вадя ножовката. Не обичам да ползвам електрически инструменти, понеже шумът може да събуди подозрения у съседите.

  Започвам да режа малко над коляното, руква кръв. Неприятно е, ама нали човек трябва да си изкарва прехраната по някакъв начин. На онези, дето отпушват канали, да не им е по-хубаво, а? Като изкарам достатъчно пари, ще се пенсионирам и дори пържоли за скарата няма да приготвям даже.

  Тъкмо застъргвам в костта и трупът изпъшква и отваря очи. Е такова нещо досега не ми се е случвало! А аз не съм вчерашен в занаята! Абе хора, как може такова нещо! Защо, по дяволите, не проверявате дали сте утрепали жертвата! Толко е просто, търсите пулс, ако няма, значи е умряла! Аматьори!  

  Тя заохква жално и вдига ръка, за да ме отблъсне.

  – Извинете – казвам притеснено, – мислех ви за умряла.

  Тя зяпва, аха да се развика.

  – Моля ви, не викайте. Нищо лошо няма да ви сторя. Аз не съм от лошите, дойдох тук, за да почистя.

  Тя затваря уста, явно ме е разбрала. Тогава се заглеждам в раната на главата й. Черепът й се е вдлъбнал поне пет сантиметра. Цяло чудо е, че е още жива. Дясното й око ме гледа уплашено, а лявото се е извъртяло настрани и е застинало мъртвешки втренчено. Изглежда, че от удара се е получило това кривогледство. Хич не ги разбирам тези медицински работи обаче. Тя стене, чак ми става мъчно за нея. Започвам да ровя в шкафчетата. В едно намирам бинт. Заемам се да превържа раната на крака. Тази на главата няма да я пипам, не съм виновен аз за нея, пък и не тече кръв оттам.

  – Какво … – успява да промълви тя през треперещите си устни.

  –  Ами доколкото разбрах любовникът ви ви е цапардосал с мраморна ваза по главата. Би следвало вече да сте умряла. Съжалявам, че ви боли. Нещо мога ли да направя за вас?

  – Вие…

  – А, аз дойдох тук да почистя. Това ми е работата. Не съм убиец. Няма да ви причиня зло. Въпреки че доста ми усложнявате живота с факта, че все още сте жива.

  – Помощ… – изфъфля тя и протяга ръка към мен.

  – А, не, госпожице, дайте да се разберем. Ако повикам линейка, ще ме налазят ченгетата. Не искам да се забърквам в неприятности. Плюс това главата ви е доста смачкана и определено няма да ви бъде. Със сигурност мозъкът ви е увреден. Просто ще ви изчакам да си умрете спокойно. Не ми се сърдете, разберете ме, имам семейство, не ми се влиза в затвора…

  Тя се разплаква и на мен ми става още по-кофти. Премислям варианта да си бия камшика, ама тогава няма да получа хонорар, а и открият ли трупа, ченгетата ще тръгнат по петите ми. Не, трябва да си свърша работата, за да е наред всичко.

  – Боли … - проплаква тя.

  – Съжалявам, госпожице. Онази гад Щрасер ви нареди така. Най-добре ще е да умрете, за да си спестите мъките. Но аз ще ви изчакам, не се притеснявайте.

  Тя се усмихва криво, може би е открила нещо смешно в думите ми. Странни чешити са това пътниците, не знаеш какво им минава през главите. Казвам си че трябва да се заредя с търпение. Дали пък да не извикам тъпия Щрасер да си довърши убийството? Нескопосник! Да бе, а той пък ще вземе да дойде, друг път. Затова винаги съм избягвал да си имам работа с живи хора.  

  На жената не й се умира. Лежи си във ваната и току през минута се разтриса от конвулсии, при които мърда само лявата част на тялото й. Грозна гледка. По едно време устните й потрепват и през тях се протяжно се промъква думата „цигара“.

  – Пуши ви се? Пушенето е вредно, може да ви вкара в гроба. Аз затова не пуша. Но ако това е последното ви желание, редно е да го изпълня. Къде са ви цигарите?

  Тя започва да прави трогателни опити да ми отговори, но от върволицата мучащи звуци, които издава, не схващам нищо. Мускулите на лицето й се напрягат от усилието и за момент красивото й лице се състарява.

  – Не се натоварвайте. Ще ги намеря.

  Цигарите се оказват на масата в хола. Мушкам една в устата й и щраквам запалката. Жената обаче е толкова слаба, че не може да дръпне. Налага се аз да запаля цигарата. Гадно е, дори се закашлям. Помагам й да се напуши, като през няколко секунди поднасям цигарата към устата й. Постепенно тя набира сила и започва да смуче жадно дима. Функциониращото й око просветва от доволство. Чудо на чудесата, но жената сякаш се съвзема от никотина.

  – Сега… спомням … – изпъшква тя. – Той… удари ме…

  – Да, да, знам. Праснал ви е с вазата.

  – Молих… той… избяга… страхливец.

  – Молили сте го да ви помогне? Значи е знаел, че сте още жива? Било го е страх да ви доубие? Така значи! Искал е аз да свърша най-мръсната работа вместо него. Този Щрасер е изключително непочтен човек. Да ме накисне по такъв гаден начин!

  – Мръсник.

  – Да, мръсник.

  – Мен … изнесете… на парчета? – с огромна мъка изрича тя.

  – Да, когато починете, ще ви нарежа и ще изнеса частите на тялото ви на няколко пъти. Съжалявам, няма друга възможност. Но ще се отнеса почтително към останките ви – ще ги кремирам и ще хвърля праха на вятъра. И ще се моля за душата ви.

  Тя смръщва вежди. Изглежда крехка като порцеланова кукла. Много е бледа, гасне пред очите ми. Натъжавам се.

  – Не… до хола…килер…там… там…

  – Какво? Не ви разбирам?

  – Там … Там… отдушника… запушен е… отдолу. Там сложете.

  Не мога да разбера какво иска да ми каже. Отивам до посоченото от нея място. В килера до хола наистина има решетка на отдушник. После изведнъж ми просветва. Връщам се в банята и я питам:

  – Искате да хвърля останките ви в отдушника?

  Тя кимва лекичко и въздъхва, доволна, че съм я разбрал.

  – Но защо? Мен не ме мързи да изнеса останките ви и да ги кремирам. Даже за мен ще е чест да ви отдам почит по този начин. Изглеждате ми свястна жена.

  – Там… там… да му мириша… да му мириша.

  – Леле, това е чудесна идея! Явно мозъкът ви не е съвсем на кайма! Хем няма да рискувам с влизане и излизане от апартамента, хем ще си получа хонорара, уж че съм изнесъл трупа, хем тъпият Щрасер ще се види в чудо, когато след седмица мършата се размирише. Така му се пада! Дано го спипат тогава ченгетата! Добре, така ще направим. И в бизнес отношенията трябва да има хигиена. Никой не може да се ебава с Хигиениста!  

  Тя се усмихва тъжно и притваря очи. Сядам до нея и стискам нежно малката ѝ немощна длан. Смъртта не закъснява да дойте, възвестяват я глух стон и рязко изпружване на краката. Жената вече е мъртва. Целувам я по челото и се заемам да я нарежа.