7 ene 2018, 21:09

Хигиениста 

  Prosa » Relatos
1030 2 3

Obra no adecuada para menores de 18 años

11 мин за четене

  Викат ми Хигиениста. Никога не се оплаквам от работа. Потърсят ли ме, винаги откликвам. Така е, защото поръчките напоследък съвсем намаляха, а трябва да изхранвам семейство.

  Ето днес е неделя, а аз отивам на работа. Не си мислете, че съм за оплакване. Много съм си добре даже. Работя два-три дена месечно, но въпреки това изкарвам по-добри пари от онези, които киснат в разни тъпи офиси.

  Сградата има портиер, което не е хубаво, но аз съм се дегизирал добре и едва ли ще възникнат проблеми впоследствие. Всъщност досега никой не е успявал да ме разпознае. Но опасност винаги има. Така е, когато вършиш мръсната работа на хората.

  Влизам. Портиерът проточва глава над вестника си и ме пита при кого отивам. Казвам му, че съм водопроводчик и че ме е извикал господин Щрасер, а той кимва и продължава да чете. Качвам се с асансьора до мезонета на седмия етаж. Изваждам ключа, който са ми дали, и отключвам входната врата. Влизам и заключвам.

  Жилището е луксозно, затова ме хваща яд, че не поисках повече пари за услугата. Няма съмнение, че собственикът е фрашкан с пари. Но договорката си е договорка. Аз не съм от хората, които се отмятат. За да се задържиш в този бизнеса, трябва да си почтен.

  Трупът лежи по гръб на персийския килим в хола, с разперени настрани ръце и кръстосани по гротескно неестествен начин крака. Жена, разбира се. На около двайсет и пет години, с дълга светлоруса коса и приятни черти на лицето. Отстрани над слепоочието косата е сплъстена от кръв, но кръвта не е много, така че килимът едва ли е изцапан. Хич не обичам да чистя килими, честно да ви кажа.

  Оглеждам я. Съвсем прясна е, даже още не е придобила характерната восъчна бледност. Едва ли е повече от петдесет килограма, което означава, че след като я нарежа, ще мога да я изнеса на пет–шест пъти със сака.

  Вадя найлона и го разпъвам до жената. Смятам да я пренеса в банята и там да я транжирам, защото там има къде да се оттича кръвта и почистването е по-лесно. Подхващам я под мишниците и я издърпвам върху найлона. После я вдигам и я отнасям в банята, която е голяма и много подходяща за рязане на трупове. Слагам я във ваната и вадя ножовката. Не обичам да ползвам електрически инструменти, понеже шумът може да събуди подозрения у съседите.

  Започвам да режа малко над коляното, руква кръв. Неприятно е, ама нали човек трябва да си изкарва прехраната по някакъв начин. На онези, дето отпушват канали, да не им е по-хубаво, а? Като изкарам достатъчно пари, ще се пенсионирам и дори пържоли за скарата няма да приготвям даже.

  Тъкмо застъргвам в костта и трупът изпъшква и отваря очи. Е такова нещо досега не ми се е случвало! А аз не съм вчерашен в занаята! Абе хора, как може такова нещо! Защо, по дяволите, не проверявате дали сте утрепали жертвата! Толко е просто, търсите пулс, ако няма, значи е умряла! Аматьори!  

  Тя заохква жално и вдига ръка, за да ме отблъсне.

  – Извинете – казвам притеснено, – мислех ви за умряла.

  Тя зяпва, аха да се развика.

  – Моля ви, не викайте. Нищо лошо няма да ви сторя. Аз не съм от лошите, дойдох тук, за да почистя.

  Тя затваря уста, явно ме е разбрала. Тогава се заглеждам в раната на главата й. Черепът й се е вдлъбнал поне пет сантиметра. Цяло чудо е, че е още жива. Дясното й око ме гледа уплашено, а лявото се е извъртяло настрани и е застинало мъртвешки втренчено. Изглежда, че от удара се е получило това кривогледство. Хич не ги разбирам тези медицински работи обаче. Тя стене, чак ми става мъчно за нея. Започвам да ровя в шкафчетата. В едно намирам бинт. Заемам се да превържа раната на крака. Тази на главата няма да я пипам, не съм виновен аз за нея, пък и не тече кръв оттам.

  – Какво … – успява да промълви тя през треперещите си устни.

  –  Ами доколкото разбрах любовникът ви ви е цапардосал с мраморна ваза по главата. Би следвало вече да сте умряла. Съжалявам, че ви боли. Нещо мога ли да направя за вас?

  – Вие…

  – А, аз дойдох тук да почистя. Това ми е работата. Не съм убиец. Няма да ви причиня зло. Въпреки че доста ми усложнявате живота с факта, че все още сте жива.

  – Помощ… – изфъфля тя и протяга ръка към мен.

  – А, не, госпожице, дайте да се разберем. Ако повикам линейка, ще ме налазят ченгетата. Не искам да се забърквам в неприятности. Плюс това главата ви е доста смачкана и определено няма да ви бъде. Със сигурност мозъкът ви е увреден. Просто ще ви изчакам да си умрете спокойно. Не ми се сърдете, разберете ме, имам семейство, не ми се влиза в затвора…

  Тя се разплаква и на мен ми става още по-кофти. Премислям варианта да си бия камшика, ама тогава няма да получа хонорар, а и открият ли трупа, ченгетата ще тръгнат по петите ми. Не, трябва да си свърша работата, за да е наред всичко.

  – Боли … - проплаква тя.

  – Съжалявам, госпожице. Онази гад Щрасер ви нареди така. Най-добре ще е да умрете, за да си спестите мъките. Но аз ще ви изчакам, не се притеснявайте.

  Тя се усмихва криво, може би е открила нещо смешно в думите ми. Странни чешити са това пътниците, не знаеш какво им минава през главите. Казвам си че трябва да се заредя с търпение. Дали пък да не извикам тъпия Щрасер да си довърши убийството? Нескопосник! Да бе, а той пък ще вземе да дойде, друг път. Затова винаги съм избягвал да си имам работа с живи хора.  

  На жената не й се умира. Лежи си във ваната и току през минута се разтриса от конвулсии, при които мърда само лявата част на тялото й. Грозна гледка. По едно време устните й потрепват и през тях се протяжно се промъква думата „цигара“.

  – Пуши ви се? Пушенето е вредно, може да ви вкара в гроба. Аз затова не пуша. Но ако това е последното ви желание, редно е да го изпълня. Къде са ви цигарите?

  Тя започва да прави трогателни опити да ми отговори, но от върволицата мучащи звуци, които издава, не схващам нищо. Мускулите на лицето й се напрягат от усилието и за момент красивото й лице се състарява.

  – Не се натоварвайте. Ще ги намеря.

  Цигарите се оказват на масата в хола. Мушкам една в устата й и щраквам запалката. Жената обаче е толкова слаба, че не може да дръпне. Налага се аз да запаля цигарата. Гадно е, дори се закашлям. Помагам й да се напуши, като през няколко секунди поднасям цигарата към устата й. Постепенно тя набира сила и започва да смуче жадно дима. Функциониращото й око просветва от доволство. Чудо на чудесата, но жената сякаш се съвзема от никотина.

  – Сега… спомням … – изпъшква тя. – Той… удари ме…

  – Да, да, знам. Праснал ви е с вазата.

  – Молих… той… избяга… страхливец.

  – Молили сте го да ви помогне? Значи е знаел, че сте още жива? Било го е страх да ви доубие? Така значи! Искал е аз да свърша най-мръсната работа вместо него. Този Щрасер е изключително непочтен човек. Да ме накисне по такъв гаден начин!

  – Мръсник.

  – Да, мръсник.

  – Мен … изнесете… на парчета? – с огромна мъка изрича тя.

  – Да, когато починете, ще ви нарежа и ще изнеса частите на тялото ви на няколко пъти. Съжалявам, няма друга възможност. Но ще се отнеса почтително към останките ви – ще ги кремирам и ще хвърля праха на вятъра. И ще се моля за душата ви.

  Тя смръщва вежди. Изглежда крехка като порцеланова кукла. Много е бледа, гасне пред очите ми. Натъжавам се.

  – Не… до хола…килер…там… там…

  – Какво? Не ви разбирам?

  – Там … Там… отдушника… запушен е… отдолу. Там сложете.

  Не мога да разбера какво иска да ми каже. Отивам до посоченото от нея място. В килера до хола наистина има решетка на отдушник. После изведнъж ми просветва. Връщам се в банята и я питам:

  – Искате да хвърля останките ви в отдушника?

  Тя кимва лекичко и въздъхва, доволна, че съм я разбрал.

  – Но защо? Мен не ме мързи да изнеса останките ви и да ги кремирам. Даже за мен ще е чест да ви отдам почит по този начин. Изглеждате ми свястна жена.

  – Там… там… да му мириша… да му мириша.

  – Леле, това е чудесна идея! Явно мозъкът ви не е съвсем на кайма! Хем няма да рискувам с влизане и излизане от апартамента, хем ще си получа хонорара, уж че съм изнесъл трупа, хем тъпият Щрасер ще се види в чудо, когато след седмица мършата се размирише. Така му се пада! Дано го спипат тогава ченгетата! Добре, така ще направим. И в бизнес отношенията трябва да има хигиена. Никой не може да се ебава с Хигиениста!  

  Тя се усмихва тъжно и притваря очи. Сядам до нея и стискам нежно малката ѝ немощна длан. Смъртта не закъснява да дойте, възвестяват я глух стон и рязко изпружване на краката. Жената вече е мъртва. Целувам я по челото и се заемам да я нарежа.

© Стефан Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Уау! Ще ме направиш вегетарианка бе, Стефчо! Бравос за историята!
  • Направо ме разстреля с този разказ!
  • Е, това е въображение. Да, много е гадно е, за човек се отнася, но стилът, начинът на разказване, дори и измисленият начин за отмъщение към бруталния и малодушен убиец - всичко това ни показва един прекрасен разказвач - разказвач с въображение!
Propuestas
: ??:??