Глава шеста

Я малко да помислим в един ден за размисъл. То пак, че  е веднъж на четири години, иначе какво ще го правим толкова често?

Не, каквото и да ми казвате – добри хора са родните политици. Правят си от време на време избори, а преди това ни подаряват един ден. За размисли. Макар обикновено мисленето започва на следващия ден – с въпроса: „Защо?”.

Разбира се, ние сме оптимисти. Учените-оптимисти даже вече са определили кога ще се оправят нещата у нас. И твърдят, че – според народното поверие – когато на сиромаха му се отели волът. Учените-песимисти – пак по тези поверия – казват, че ще стане, когато намерим под вола теле. А учените-реалисти се плашат какво ще напипаме, ако търсим теле под бик.

Но си е някаква перспектива. А в деня за размисъл ни остава само да почиваме. Защото е забранена продажбата на алкохол – а какво мислене без него? И затова си задаваме всякакви въпроси.

Защо само у нас, пресичайки на червен светофар, може да бъдеш бутнат от насрещен пресичащ? Защо у нас няма пътища, а посоки? Защо липсват граждани, а има електорат? Как така пазарът стана битак? Има ли полов живот след смъртта? А преди това? Парадите на гейовете и лесбийките не са ли паради на победата?

Защо жените търсят много неща в един мъж, а мъжете едно нещо от много жени? Какво да правим, ако съседката ни изменя? Сексът с жена – мода или необходимост? Жениш се – нямаше ли да ти е по-евтино да си платиш? Защо всичко прекрасно сутрин става, облича се и си отива? Защо няма нищо по-хубаво от влюбена двойка – особено, ако са мъж и жена? Защо жените са или красиви, или верни, или красиви и верни, но надуваеми?

Защо хората зяпат в екрана как някакви ядат, пият, говорят? Защо сутрин трудно различаваме кошмар и реалност?
И – най-важният въпрос за размисъл : Защо има разлика между глаголите „гласувам” и „избирам”?

Глава седма

Пак в кафенето, пак женски монолог, пак мъжко виновно мълчание

Влязохме в гараж-кафене-бирхале-вариете-бистрото на Ванката. По брой клиентелата си беше същата – дори по пол. Пак две дами, пак на бая балзаковска възраст, пак едната се вживяваше в ролята на Фидел пред хиляден митинг. И пак на нас се наложи да сме публиката:

- Ммммм, хубаво е кафето. Мойчкият не може да ми свари такова. Пък е и малко мързелив. Решила съм – като умре, ще го кремирам и сложа в пясъчен часовник. Хем нещо да свърши, хем да се кефя, когато знам къде е. Колко пъти му казвам: „Не ме заслужаваш ти! Аз на твое място не бих могла да живея без мен”.

Кучешки живот бил водил, моля ти се. Ами така е – цял ден ръмжи по мен, после цяла нощ хърка. Хорските мъже пият, а моят и яде. Като колата си е – остаряла, смуче бензин, пуши, а стартерът заяжда.

Викат ми : „Поне си омъжена!”. Какъв мъж – семейна съм. От време на време само се сеща, че е мъж и накрая измъмли : „Обичам те, ма!”. Ама това са само приказки, виж китайците – мълчаливо си гледат работата, затова и милиард надминаха.

Поне да не спореше постоянно. Не се ли убеди, че винаги съм права? Е, вярно – веднъж мислех, че съм сгрешила, но се оказа, че съм грешила – не съм била сгрешила.

А съм и толерантна…Колко пъти му казвам: „Признай, че не си прав и ще се съглася с теб!”. А той… инат. И ревнив, ревнив. Все му обяснявам, че това е остаряло частнособственическо отношение към средствата за възпроизводство, ама като не възприема…

Без основание да е ревнив ли? Я, само това оставаше. Ех, любов, любов… Като се сетя как като ученичка гълтах любовни романи и мечтаех за реални преживявания, а като погледнех шушумигите в класа – се връщах при романите…

И после се появи мойчкият. Още на сватбата показа рогатия си език. Викам му: „Мили, любил ли си някоя преди?”, а той отговаря: „Е, имах две-три истории с красавици, две-три с богаташки щерки, две-три с трудолюбиви и скромни девойчета, но това с теб е чиста любов”.
Но си го кътам, защото има два вида жени. Търпящи мъжете си и такива без мъже. А и мъжете са еднакви – само доходите им са различни.

След което погледна остро към нас тримката. Очакваше неспирни ръкопляскания, съпроводени от бурни овации, може би? Но не ги дочака, защото се сетих, че трябва да занеса хляба за обяд. Махнах на Митето да ме почака и се понесох към дома.

Глава осма

За историческата ми личност

Историческа личност съм аз. Всичко около ми е реликва от миналото. Дрехите са от 90-те години, мебелите от 80-те, колата от 70-те, жена ми е производство 1955 година. Само дето министерството на културата не иска да ми признае статут на историческа забележителност. Липсвала оригиналност – мнозина били като мен. А живея… как живея ли? Ами ето – оня ден викам на жената:

- Готово! Бюджетът за тоя месец е готов. Има само един малък проблем, но за него – после. И така: от утре харчим пари по следната система – 70% за храна, 40% за парно и ток, 10% за вода, 5% за телефони, 30% за нови дрехи и обувки, 10% за внуците…

- Почакай – прекъсна ме тя – Какво си смятал? Това прави повече от 100%…

Аз въздъхнах:

- Е, това е проблемчето, де!

Глава девета

В която жена ми не само се появява по-нашироко, ами се и развихря

Та влязох у дома аз и:

- Къде?… Стой! Къде отиваш? Събу ли се?… Аха, добре… стой! В кухнята! В кухнята влез!… В хола съм почистила… Какъв филм? Ще ти го разкажат утре. И мачът не те интересува. Хорските мъже се прибират в къщи, ремонтират, готвят, помагат на жените си, а ти? Стой! Якето къде метна? А, на закачалката е… Е, ами не мога пък все да те следя. Остави столааа! Току-що го минах със спирт. Яж на мивката. Не, не пипай чинията… От тенджерата можеш. Довечера идват майка ми и сестра ми, няма да мия съдинки през пет минути, я! Виж, виж какво направи? Троха!!! А преди малко минах с прахосмукачката… Стига толкова, виж се на какво си замязал! Измий си чинията и я прибери. Къде тръгна? Къде? Казах ти – чакам гости, нямаш работа в хола. На балкона ще почакаш. Чист въздух, зимно слънце, хората се прибират в къщи при любимите си съпруги… Ееех, какви мъже имат другите жени, пък на мен какво се падна… Какво мърмориш? Стой там и чакай… Чакааай! Къде тук? По-назад, тук съм мила… Още, още… Стой! Къде изчезна? Падна ли? Абе, тук е шести етаж, защо не внимаваш? Стигна ли вече долу? Ставай, ставай! Нищо ти няма… И се прибирай по-бързичко!… А, не – я чакай! Иди до магазина и купи едно кисело мляко, че забравих, така и така си навън. И от аптеката вземи един аналгин, че главата ме заболя от теб!

След което се върнах при хората.

Глава десета

интродукция за любов и акъл

Иванов, както всяка сряда, беше при любовницата си. И тъкмо потъна в безбрежния океан на доволството и щастието – на вратата се позвъни.

Иванов изтръпна – завръщащ се ненадейно съпруг, ножове, пистолети… А любовницата отвори спокойно входната врата и каза:

- Ти ли си, скъпи? Я, преди да си се събул, изхвърли боклука…
Мъжът й покорно тръгна надолу по стълбата с кофа в ръка под тежестта на брачните задължения, а Иванов целуна любовницата си и рече:

- Ей затова те обичам – не само хубава, но и умна.

Стигна до дома си без произшествия, размени две-три думи с комшията, позвъни усмихнат и, тъкмо се навеждаше да развърже обувките си, жена му се показа:

- Ти ли си, скъпи? Я, преди да си се събул, изхвърли кофата с боклука…

А по стълбището от горния етаж слизаше бавно, с деловото си костюмче и кофа в ръка, съседката Петрова.