Глава тридесет и първа

За женското кормуване и мъжката логика

Издържах стоически гостуването и, с леко паниран от женските приказки мозък, се прибрах у дома. Нощта мина като нощ – кошмарни сънища за красавици, зовящи ме нейде си, и аз, сещаш се за нищо си. Плюс постоянните екскурзии до тоалетната. А на сутринта пийнах кафенцето, хапнах домашна кифличка и тръгнах към парка. Щото с Митето комшията имахме важна работа – да обсъдим последните /е, надявахме се да не са пък чак последните!/ новини. И баш тогава… Ама баш на ъгъла пред паркчето…

Дряяяян… И дъжд от джамчета…. Двете коли, сплетени като герой и героиня от нощен медицински филм, застинаха след въртежа си. От едната врата слезе напориста дама на доста средна възраст, отсреща й се запъти опонентът – мъж с бейзболна шапка. А от третата се затича полицаят, който съвсем случайно чакаше на десетина метра зад знака „Стоп”.

- Пак ли вие, госпожо – рече той укорително – Не запомнихте ли, че след ляв мигач следва завой наляво, след десен – завой надясно?

Жената изфуча насреща му, както изглежда беше свикнала да прави през най-добрите си години – за съжаление в далечното минало.

- Вижте, господин полицай – този е ненормален. Какъв шофьор е? Кой му е дал книжка? Защо не внимава?

- Спокойно – рече полицаят – Всичко ще установим, ще извикаме КАТ, ще информираме мъжа ви, че пак ще плаща акт и щети…

Жената нервно подскокна:

- Ама не съм виновна. Дадох десен мигач и завих надясно… А тоя…тоя…

Полицаят се подсмихна и погледна мъжа с бейзболната шапка. Оня кимна, оглеждайки се смаяно.

- Така е господин полицай! Точно затова стана катастрофата. Моя е вината… Аз съм от квартала и я познавам госпожата. И затова стана белята, та налетях отгоре й… Кога е било да даде десен сигнал и да завие надясно…

.

Глава тридесет и втора

Малко полуфилософски размисли за нас, за времето, за топлото гьолче, в което ни е така уютно

Е, пак го преварих Митето. И си седнах на пейчицата, зарових глава в топлите лъчи на зимното слънце, унесох се в полуфилософски размисли за България и нас.

Хубаво е в гьолчето. Приятно топла водичка, мека кал, плитко дъно, което дава възможност да се излегнеш, а те и пази, за да не потънеш. Цап-цап-цап… и малко плуване с опрени в дъното крака.

А каква добра среда за обитаване е – пълно е с хипопотами, спортно-зеленикави жаби, късошиести и крякащи лебеди. И те се излежават в полезната за кожата тиня, любуват се на далечното небе и се чудят какви будали се носят там, далеч от сигурността и удобството, от подходящата храна и атмосфера.

Ей в такова гьолче ще да са живели прословутите хипопотами, за които разказва поучителната приказка. Лежал си единият, пускал мехурчета и с интерес проследявал пукането им. А другият го поканил да отскочат до съседния гьол и подплашат жабите. На което по-мъдрият отвърнал скептично, че за нищо на света не би отишъл да си губи времето с глупости. В гьола глупостите не са уважавани. Всичко е отмерено и отредено.

Ненапразно хората казват, че всяка жаба да си знае гьола. Това е девизът на гьоладжиите. И затова те са добри по характер, стремят се всекиго да напъхат в полезната кал. Или поне да го облеят с лечебна тиня. Лечебна и за тялото, и за психиката. Защото гьолът лекува самочувствието и връща на земята. Защо им е на гьоладжиите да са извън гьола? Вътре всички са равни, затънали до ушите в кал, която хем скрива различията, хем уеднаквява формите. Навън веднага се вижда кой е голям, кой малък, кой красив, кой грозен, кой колко чини. Затова гьолът трудно пуска – къде да ходиш, ако вече си си намерил местенце сред себеподобните? Че и си го затоплил.

А и в гьола времето минава бавно – значи се живее повече. Какъв спорт, какво бягане, какви състезания, когато средата е еднаква за еднаквите? Живей си, преживявай, оцелявай. Далеч и скрит от забързания нейде си свят. Макар че лоши хора се напъват в борбата срещу гьоловете и гьоловата психика. Те ги пресушават и обработват. Или изсипват там ненужните си, но полезни за гьоладжиите, отпадъци. Какво пък – гьолът толкова епохи е преживял, наблюдавайки ги отстрани, та и това време ще премине покрай него. А може и да не го види.

Със запушен нос и затворени от отврата очи много грозни неща се подминават. И остават.

Глава тридесет и трета

За мъжете и акъла

Та си седя, пък постепенно мислите ми взеха от възвишено-философски да стават битово-реалистични. Особено, когато минава три младички булки…Хайде да не се отплесвам, гледали сте последните страници на вестниците и сте се чудили защо ви залъгват с това: „Отличниците, сине, отличниците!”.

Пък взе, че мина и комшийката Анка, та зяпнах и подоре й. Разцъфтяла една след скорошната сватба, наперена…И, като се сетя как ли не я прилъгваха, как ли не я убеждаваха – не щеше да се омъжи наша Анка, и туй то.

- За какво ми е? – вика – Да пие, да скита, да налита на бой? А аз да му гледам дечурлигата, да му готвя и му пера мръсните чорапи? Никога!

Обаче, преди месец се разчу, че наша Анка решила да вземе Калоян федшерчето. Изненадахме се всички – и техните, и приятелките й, и комшиите, най-много Калоян. Който, както казаха сведущи, бил поставен директно пред неочакваната развръзка.

- Браво, браво! – казахме й – Най-после ти дойде умът в главата. Сега ще си живеете двамата, ще съберете радост и мъка, ще има с кого да си поговориш, кой в труден момент акъл да ти даде…

А тя чак подскача:

- Какъв акъл? На мен акъл не ми трябва, на мен мъж ми трябва!

Глава тридесет и четвърта

И за сватбата на наш Ники

То, на нашия вход напоследък му провървя на сватби и годежи. Ей го – преди Анка зажени се и наш Ники, на Пешо от третия етаж. За пети пореден път. Запознал се с хубаво момиче и на третата среща предложил брак. Заподготвяха сватбата. Шест месеца вече я подготвят. Нервира се годеницата:

- Хайде бе, Ники, кога ще се женим? – чувам я случайно как му казва веднъж пред входа.

- Не бързай! – вика й Ники – Трябва да се подготвя. Сега вратовръзка избирам. И ми трябват спокойствие и увереност, че съм направил правилния избор, че хубава и подхождаща на важността на събитието вратовръзка съм избрал. Сватбеният костюм е много сериозно нещо, не бива да се припира, не бива да се избързва, не може да си лекомислен в избора си!

Глава тридесет и пета

За баба Пена и Смъртта

На вратата се позвъни. Леля Пена отвори и учудено загледа непознатата фигура в черно наметало, през януари с коса през рамо:

- Кажете, госпожо, но по-бързо, че започва филмът. Мен ли търсите? Я, влезте вътре, да не изпусна началото…Ето – 447 серия… А, това е Мариана. Добро момиче, ама все го лъжат разни лоши мъже… А вие по каква работа при мен? А, май се сещам. Смъртта, нали? Е, добре – знаех си, че ми е време, вече осемдесетте подкарах… Няма проблем, но почакай поне да догледам тоя епизод. Щото сега Леонсио ще разбере, че Мариана се сгодява с Енрико, а Луис Алберто чака във вилата своята Клара. Ех, живеят си хората! Какви страсти, каква любов, на пазар с въртолет ходят… А ние – цените вдигнали, дядото се напил, внукът се напушил… Ама ти гледай, гледай… Това е дъщерята на Мариана, но и двете не го знаят. Тя я роди в 123 серия, обаче един разбойник отвлече детето, пък след три серии го убиха и не можа да й каже чия дъщеря е… А това русото момче е Паоло – той е влюбен в дъщерята на Мариана. Извинявай, че рева, ама тоя филм… Та, викаш – за мен идваш?

Смъртта кимна, вперила в екрана празни кухини.
- Ама сложи в ъгъла тая коса, да не се порежеш нещо. Виж, виж – тоя е дон Педро. Баща е на Мариана, ама и той не го знае. Какво ТКЗС имат – там му викат хасиенда…  Той му е председател. Тръстика режат, ракия варят. Тъжен е, защото жена му избяга в 199 серия. Мислеше, че го е хванала в изневяра, а той само превързваше ранената Вероника… Тя в 201 серия се омъжи за Леонсио, но в 211 го напусна… Защото тогава той много хойкаше по жени. не можаха дори десет серии да си поживеят, горките. Пък аз моя го търпя петдесет години, ама къде при нас такива страсти! Иначе досега да съм го гръмнала… Аха, ето го полковник Алварес. Той обича доня Марияна, но е лош човек. Не му вярвай, че така хубаво и леко й говори. И аз му вярвах две серии, ама видях в какви бардаци ходи тайно. И сега… Ох, свърши! Слушай, Смърт, бъди човек – остават някакви си 147 серии. Дай да си ги догледам… Ако може де!

Смъртта кимна, взе косата и излезе. Щеше да се върне на другия ден. Да види ще успее ли доня Мариана да намери дъщеря си…