Срещнаха се случайно пред специализираната книжарница на първия етаж на ректората. Беше дошъл да запише сина си в първи курс, да бъде с него, докато плаща първата такса, да му покаже аудиториите, да си спомни студентските години. Беше много горд и се чувстваше едновременно тъжен и весел.
– Здрасти, Жоре! – възкликна, когато видя колегата си. Спомни си, че той беше останал да преподава в университета като асистент. – Как я караш?
Жоро се стресна, защото се беше забързал нанякъде. Примижа, доближи се и се усмихна:
– Ангеле, ти ли си? Боже, колко време мина!
Подаде ръката си. Двамата колеги се прегърнаха, потупаха се по гърбовете.
– Ти по какъв повод си тука? – попита Жоро. – Да не би да си кандидат-студент? Поостарял си малко за това, ще знаеш.
– Не, не бих си и помислил да кандидатствам в това школо – отговори Ангел полусериозно, като леко се поклащаше в знак на престорена гордост. – Аз учебни заведения под Харвард и Кембридж не признавам! Връщам се от Оксфорд, за твое сведение; дойдох ...