Срещнаха се случайно пред специализираната книжарница на първия етаж на ректората. Беше дошъл да запише сина си в първи курс, да бъде с него, докато плаща първата такса, да му покаже аудиториите, да си спомни студентските години. Беше много горд и се чувстваше едновременно тъжен и весел.

     – Здрасти, Жоре! – възкликна, когато видя колегата си. Спомни си, че той беше останал да преподава в университета като асистент. – Как я караш?

     Жоро се стресна, защото се беше забързал нанякъде. Примижа, доближи се и се усмихна:

     – Ангеле, ти ли си? Боже, колко време мина!

     Подаде ръката си. Двамата колеги се прегърнаха, потупаха се по гърбовете.

     – Ти по какъв повод си тука? – попита Жоро. – Да не би да си кандидат-студент? Поостарял си малко за това, ще знаеш.

     – Не, не бих си и помислил да кандидатствам в това школо – отговори Ангел полусериозно, като леко се поклащаше в знак на престорена гордост. – Аз учебни заведения под Харвард и Кембридж не признавам! Връщам се от Оксфорд, за твое сведение; дойдох да ме произведат в доктор хонорис кауза...

     Жоро се хвана на въдицата. Олюля се. Пребледня.

     – Ама ти сериозно ли?

     Ангел с изненада установи, че номерът му е минал. Стана му весело. Затова продължи:

     – Естествено. Не помниш ли, че още навремето имах сериозни разработки в областта на теорията на информационното право. За изпреварващата функция на...

     – Помня, помня. – Жоро съвсем се разстрои. Колегата му беше напреднал твърде много. Оксфорд! Та това е епохално! Дори не знаеше, че български юристи преподават там. Каза:

     – Трябва да се видим. Искаш ли да пием кафе?

     След половин час седяха във „Вкусното кебапче” и пийваха бира. Ангел се обади на сина си, че има среща. Той пък се зарадва, че ще може сам да се справи с всичко. Искаше да се чувства голям. И беше голям.

     Двамата колеги бяха на възраст около петдесетгодишни. Побелели, но с нормално телосложение, бързи движения и веселяшки вид. Отстрани приличаха на студенти, които вече четвърт век чакат да им дойде времето за лекции.

     Всъщност разговорът им не потръгна в началото.

     – Знаеш ли, аз май се хванах. – Жоро се ядоса още повече, като разбра, че Ангел се е пошегувал. – Изглежда съм започнал да развивам комплекси. Все ми се струва, че бавно напредвам. Хората пари направиха, а аз още съм доцент. Сигурно и професор ще стана скоро, но какво от това? Парите за нищо не стигат. А и студентите едни – никакви. По-добре да ги накарат да си плащат за изпитите. За всеки изпит по двеста лева. За поправка – петстотин. Така и те ще са мотивирани, и ние ще се стараем повече.

     Идваха в това заведение, когато трябваше да убиват времето: понякога имаше по два или дори три часа между лекциите. Когато времето беше лошо, Ангел ходеше в библиотеката, тази с двата озъбени лъва отпред. Нямаше достатъчно време да се прибере до Студентския град и после да се върне навреме за лекциите, а в библиотеката беше уютно и топло. И без пари. Имаше настолни лампи със зелено покритие; светлината беше мека и леко се четеше. Постепенно започна да свиква и посещаваше библиотеката при всяка възможност. Интересно му стана да изучава теорията на правото. За негова изненада там се запозна с приятелката си; не вярваше, че това е подходящото място за подобни срещи.

     – Е, щом казваш – съгласи се. Всъщност изобщо не споделяше казаното от Жоро; колегата му беше станал меркантилен. – Но за държавната поръчка не трябва да е така. Щом са влезли с държавна поръчка, достатъчно е да си плащат таксата. Другото си е работа на университета.

     – Не е така! – избухна Жоро. – Изобщо не си прав! Ти просто много си се отделил от нашите среди, от науката. Знаеш ли колко мизерно е сега тук? Студентите се правят, че учат, ние се преструваме, че преподаваме. Всичко е фалш. Те не искат да получат знания, ние не искаме да им ги дадем.

     – Значи е налице уния, разбирателство. – Ангел искаше или да сменят темата, или поне да успокоят топката. В крайна сметка това беше приятелска среща. Не бяха дошли тук да спорят.

     – Никаква уния! Те ни презират – Жоро посочи младежите на съседните маси, дошли вероятно да похапнат в прозореца между две лекции, както правеха те навремето, – презират ни, но ние ги мразим два пъти повече. Те имат шанс. Един ден ще се махнат от проклетия университет, ще станат я адвокати като теб, я министри; или пък ще отидат в чужбина. А аз? А тези като мене? Ще мишкуваме тук до посиране, ще преподаваме тъпотиите, в които дори и ние самите не вярваме, ще говорим за закон, морал, чест и добри нрави, сякаш това са съществуващи понятия, и полека ще се сдухаме, ще спихнем като нищожества, заслужаващи унижение и презрение.

     Ангел го гледаше. Беше му странно да го вижда такъв. Жоро живееше в самостоятелна квартира под наем; това беше рядък лукс сред студентите тогава. Дори тези, които можеха да си позволят свободен наем, търсеха други, с които да споделят една или две стаи в апартамента. Повечето бяха като него – живееха по трима в стая в Студентския град и плащаха само по три лева месечно, хранеха се в мензата и нямаха дори мечти това да се промени. Когато все пак усещаха скърцащото острие на лошите мазни манджи долу в стомаха си, намираха време да отидат да обядват в стола на Консерваторията – там готвеха най-хубаво и въпреки дългата опашка, чакането си заслужаваше. Това дори беше повод за радост: на излизане от стола се чувстваха не по-долу от клиенти на италианската „Osteria Francescana” в Модена и дълго примляскваха, за да усещат по небцето си дъха на мъничката шоколадова паста, с която приключваше обедното угощение.

     Но Жоро никога не идваше тях в стола. Той стана университетски преподавател. Отстрани това звучеше добре. Академично. Но очевидно отстрани нищо не е такова, каквото е в действителност.

     – Недей така, Жоре – поуспокои го. – И адвокатската професия не е лека.

     – Че какво ви е на вас? Работите на час. Взимате кинти за всичко. И за успех ви плащат, и за неуспех. Създавате проблеми, за да ги решавате после: бетер политици. Посредници сте. Мост на парите. Каква по-добра професия може да има?

     Ангел реши, че не е добре да му съобщава, че синът му ще е негов студент. Дори по едно време се ядоса, че детето му ще има толкова злобен и алчен преподавател.

     Във „Вкусното кебапче” продаваха най-вкусните кебапчета, разбира се. Бяха седнали отвън, а заваля. Допиха бирите си и се разделиха; отмениха поръчката за обяда. Размениха визитните си картички.

     – Ще те изпратя до колата. Ти къде си паркирал? В синята зона ли? – попита Жоро.

     „Странно. Не съм му казвал, че имам кола, нито че съм паркирал наблизо. Той спекулира. Но го прави убедително. Трябва да е забелязал, че пращам есемеси за платено паркиране.”

     – Наблизо е. Да, в синя зона. Ще ни намокри дъжда. Имаш ли чадър?

     Появи се и вятър.

     – Не нося чадър. Нищо. Слушай, ще те помоля за една услуга.

     Скриха се за няколко минути под дългата козирка на малък хостел. Ставаше дума за наследствени земи. Стара работа. В землището на един близък до столицата градец поземлената комисия била възстановила собствеността на част от нивите на дядо му. Но бащата на Жоро скоро се споминал, не си свършил работата приживе, както трябва. Останали още земи за връщане. Имало и спорни въпроси. Той не можел да се занимава.

     – Аз съм теоретик на правото. От сто кладенеца вода мога да ти донеса: римско право, теория на чистото право, релативизъм, позитивизъм... Знаеш. Но иначе един договор не мога да съставя. Дори не съм чел тоя закон, как му беше името, за земите.

     – За собствеността и ползването на земеделските земи – уточни Ангел.

     – Именно. Ще се заемеш ли? Искам положителен отговор. Моля!

     Ангел се усмихна:

     – Изпрати ми удостоверението за наследници. Ще ти върна по имейл текст на пълномощно. Завери го пред нотариус. Не се притеснявай, няма да ме упълномощаваш да се разпореждам. Само ще отида да проверя как стоят нещата, да изготвя скици, да се запозная на място. А ти междувременно изготви копия от документите, с които разполагаш.

     „Брей, каква лимузина!” – възхити се Жоро, докато махаше на отдалечаващия се мерцедес. Не обръщаше никакво внимание на дъжда, само гледаше жадно как чистачките лъскаха предното стъкло и придаваха на автомобила още по-наперен вид. „Да бях станал и аз адвокат на времето! А не сега да се чудя как да смуча студентите. То пък едни студенти! За нищо не стават.”

     Мина известно време; чуваха се понякога, уточняваха детайлите. Нещата напредваха. Ангел беше добър адвокат.

     А синът му успешно се представи на първата сесия. Отиде за награда на екскурзия до Италия, за да се погостува на двама свои съученици. Те бяха отишли да учат там. „Ако имаш път до Модена – пошегува се бащата, –  да посетиш непременно Osteria Francescana! Този ресторант е почти толкова добър, колкото беше преди години столът на Консерваторията!” Синът му не разбра шегата.

     Когато започна втория семестър, Ангел имаше тревожно чувство: теорията на правото се учи точно тогава и предусещаше, че синът му няма да хареса преподавателя. Знаеше, че той беше много чувствителен младеж. Четеше много, имаше изострена мяра за справедливост и понякога се връщаше вкъщи с насинено око.

     – Така ли ще раздаваш справедливост, когато станеш юрист? – питаше го и с успокоение виждаше, че раните ту върху, ту над и под веждите му не са сериозни. Само веднъж имаше лек кръвоизлив в дясното око. Но всичко мина.

     – Че как иначе! Точно така!

     Ходеше на тренировки редовно. Растеше хубаво момче. Ангел знаеше, че това най-накрая ще доведе до добри резултати. Просто трябва време. И времето течеше.

     Опасенията му се оправдаха. Синът му каза нервно и намусено още в началото на втория семестър:

     – Имамане егати тъпия преподавател по обща теория на правото. Маймун негоден! За нищо не става. Хили се на лекциите и задява момичетата. Мързи го да преподава.

     Ангел се усмихна. Хареса определенията. Но не каза, че познава негодния маймун.

     Синът му четеше по предмета. Дори се запозна с трудове отпреди десетилетия, които не влизаха в учебната програма. Бащата имаше прилична библиотека.

     Когато видя в интернет, че е получил тройка на изпита, студентът побесня. Ангел също се ядоса. Знаеше, че знанията на сина му не съответстват на тази оценка.

     – Не се ядосвай – опита се да го успокои. – Оценките се дават от живота, не от преподавателите. В правото е така. Клиентът оценява качествата ти. Важното е да ги имаш. Качествата. Те са капризно нещо. Понякога се появяват късно, друг път – твърде рано.

     – Стига глупости, татко! – изкрещя студентът. – Аз съм тройкаджия и толкова. Може и да си прав всъщност. След време може да ме оценяват и клиентите. Или дори животът. Но сега ме оценява доцентът. И според този маймун аз съм за тройка. Но не е в това проблемът! Проблемът е, че той дори не се е запознал с разработката ми. Написах каквото трябваше! Дори цитирах някои автори. Под линия. Разбираш ли? И по трите въпроса. Няма как да съм объркал всичко в такава степен, че... Няма значение. Разбрах каква е целта и какво трябва да направя, но нямам пари.

     Ангел наостри уши.

     – Аз имам пари, сине. Щом смяташ, че те ще решат проблема, давай. Кажи какво трябва да сторим.

     Схемата била следната: подаваш молба за контестация до деканата. Тя идвала направо на бюрото на доцента. После се появявал и съответният човек, който уреждал всичко. Провеждали се допълнителни изпити. С индивидуални протоколи. По индивидуална тарифа. Доцентът си имал ценоразпис.

     Ангел нищо не каза.

     – Тази вечер ще закъснея. – Синът му излизаше.

     – Недей да пиеш много – каза му.

     Но той самият се напи жестоко. Сам. Вкъщи. Беше бесен.

     На другия ден се обади на Жоро.

     – Ще трябва да се видим скоро. Имам много добри новини за теб.

     – Велик си, Ангеле! Ти си ангел мой! Бог ли те изпратиии – пропя преподавателят. – Казвай кога и къде!

     Срещата им се състоя пак в същото заведение. Този път седнаха вътре. Можеше пак да завали и да им прекъсне приказката. Ангел извади скици, кадастрални планове, регулационни чертежи и разни документи, които застлаха цялата маса.

     – Ама моля те, приятелю! Имаме си доверие! Казвай как стоят нещата, документите нека си останат при тебе! Прибери обратно всичко в чантата.  Кажи с две думи: богат ли съм?

     – Да.

     Жоро наистина имаше много имоти. С малко усилия и нерви на адвоката той щеше да си върне почти всички. Той беше богат наследник.

     След една година неговият приятел, адвокатът Ангел, нагласи нещата така, че наследствените му имоти бяха изкупени на безценица. Един след друг. При един и същи нотариус. Нивите падаха като узрели круши в ръцете на подходящите купувачи. Жоро беше напълно убеден, че сделките са превъзходни и доста изгодни предвид обстоятелствата. А обстоятелствата бяха такива, каквито адвокатът ги беше съчинил. Всъщност адвокатът беше взел за продажбите три пъти повече пари от наследника.

     Жоро бе щастлив: по онзи красив начин, който превръща измамените в особено доволни и възвишени хора.

     – Сега да те попитам, друже – увиваше една в друга ръцете си Жоро в кантората на адвоката. – Да те питам, колко ще ми вземеш? За хонорара става въпрос. Ти наистина свърши отлична работа. Имаше и допълнителни разноски. Знаеш, че аз не съм богат човек, с една заплата карам. Вярно е, че взех някой и друг лев от тия ниви, но... Колко ще искаш? Бъди снизходителен, моля.

     Ангел се усмихна. Имотите на Жоро бяха и негови имоти. Дори повече негови, ако трябваше да бъде откровен.

     – Нито стотинка! Нищичко. Приятелството няма цена. Почтеността преди всичко!

     – И морала! И честността! – възкликна Жоро, рипна от стола и прегърна колегата си. – Няма право без справедливост! И справедлвост – без чест! Ей! Олекна ми, да знаеш. Но ще ми позволиш да те почерпя, нали? Да вървим, че ожаднях.