Останах след работа да попълвам формуляри. Коридорът беше празен, но някой пак чукаше на вратата. Отворих готов да се развикам. Пред мен стоеше приведена старица. Стана ми жал и я приех.

- Кажи ми имената си и какви оплаквания имаш.

Едва тогава я погледнах в очите. Беше моето мъниче.

- Любов, нима си ти?!

Усмивката и приличаше повече на гримаса.

- Да, аз съм.

- Не мога да разбера, как за няколко години си толкова остаряла.

- Всеки старее различно, зависи как е живял.

- Няма да те разпитвам повече. Какво те води при мен?

- Боли, много силно боли, ето тук.

Сочеше ми корема си.

- Лягай да те погледна.

Дрехите и бяха безупречно чисти, но пришивани и с кръпки. Странното, че се носеше аромат на свежо пране и треви край нея.

Още щом сложих трансдюсера видях огромен тумор, който бе ангажирал целия корем и навсякъде имаше метастази. Стоях и мълчах, защото такива неща е трудно да ги кажеш.

- Синът ти, къде е?

- В чужбина, а и от години не съм го чувала. Просто, забрави за мен. Виж няма смисъл от тия увъртания, знам че е нещо лошо. Усещам го вътре в себе си, че пие от силата ми, като пиявица.

- Отдавна се познаваме и си единственото нещо в живота ми, което никога няма да забравя. Имаш злокачествен тумор и няма вариант да се оперира. Ще ти изпиша лекарства за болката и нещо да те подсиля, другото е от Бог.

- Не се притеснявай за мен. По-скоро дойдох, за да те видя. Знам, че малко остана.

- Къде живееш сега.

- В мотела, който го преустроиха на старчески дом. Пак ти казвам, ще се оправя сама, пътя нагоре сам го преминаваш. До мен е Бог и той ме подкрепя.

Поговорихме си още малко и я откарах до дома. Беше страшна мизерия вътре, но нейната стая бе чиста и с малко букетче цветя на нощното шкафче.

- Утре пак ще дойда, мъниче.

Тя се засмя.

- Много странен хумор, да казваш на една старица мъниче.

- Ти си, моето мъниче и такава ще си останеш.

Вече близо месец всеки ден бях при нея. Щом свършех работа, обикалях магазините и купувах всичко, което да я направи щастлива. Постоянно ми повтаряше:

- Слушай, ти си луд. Не виждаш ли, че вече няма къде да стъпя и санитарката всеки ден хвърля храна. Много повече радост ми носят разговорите с теб.

Днес отидох, но още на врата ми казаха, че снощи е умряла. Влязох в стаята и я видях, сякаш се беше подмладила с години, а на устните и грееше усмивка.

На другият ден я погребах. Щом работниците свършиха и сложиха кръста, оставих една бяла роза до него. Не плачех. Знаех, че моето мъниче е на по-хубаво място.Вървях между гробовете и в съседният парцел видях нещо до прясно изкопан гроб. В далечината ми се стори, че е куче. Доближих до гроба и там бе клекнало малко момиченце.

- Здравей, мъничката ми. Защо си самичка?

Вдигна към мен разплаканото си лице и ме гледаха същите пъстри очи на Любов. Подадох и малката фея, която пазех.

- Да тръгваме, детенцето ми у дома ще ти е много хубаво.

Мъничето вървеше до мен и животът продължаваше.

Б.А. - Любовта винаги идва, като малко дете, плаха, невинна и чиста. С годините израства, до мига, в който достига небесата и там е при Този, който я е създал.