Останах след работа да попълвам формуляри. Коридорът беше празен, но някой пак чукаше на вратата. Отворих готов да се развикам. Пред мен стоеше приведена старица. Стана ми жал и я приех.
- Кажи ми имената си и какви оплаквания имаш.
Едва тогава я погледнах в очите. Беше моето мъниче.
- Любов, нима си ти?!
Усмивката и приличаше повече на гримаса.
- Да, аз съм.
- Не мога да разбера, как за няколко години си толкова остаряла.
- Всеки старее различно, зависи как е живял.
- Няма да те разпитвам повече. Какво те води при мен?
- Боли, много силно боли, ето тук.
Сочеше ми корема си.
- Лягай да те погледна.
Дрехите и бяха безупречно чисти, но пришивани и с кръпки. Странното, че се носеше аромат на свежо пране и треви край нея.
Още щом сложих трансдюсера видях огромен тумор, който бе ангажирал целия корем и навсякъде имаше метастази. Стоях и мълчах, защото такива неща е трудно да ги кажеш.
- Синът ти, къде е?
- В чужбина, а и от години не съм го чувала. Просто, забрави за мен. Виж няма смисъл от тия увъртания, знам че е нещо лошо. Усещам го вътре в себе си, че пие от силата ми, като пиявица.
- Отдавна се познаваме и си единственото нещо в живота ми, което никога няма да забравя. Имаш злокачествен тумор и няма вариант да се оперира. Ще ти изпиша лекарства за болката и нещо да те подсиля, другото е от Бог.
- Не се притеснявай за мен. По-скоро дойдох, за да те видя. Знам, че малко остана.
- Къде живееш сега.
- В мотела, който го преустроиха на старчески дом. Пак ти казвам, ще се оправя сама, пътя нагоре сам го преминаваш. До мен е Бог и той ме подкрепя.
Поговорихме си още малко и я откарах до дома. Беше страшна мизерия вътре, но нейната стая бе чиста и с малко букетче цветя на нощното шкафче.
- Утре пак ще дойда, мъниче.
Тя се засмя.
- Много странен хумор, да казваш на една старица мъниче.
- Ти си, моето мъниче и такава ще си останеш.
Вече близо месец всеки ден бях при нея. Щом свършех работа, обикалях магазините и купувах всичко, което да я направи щастлива. Постоянно ми повтаряше:
- Слушай, ти си луд. Не виждаш ли, че вече няма къде да стъпя и санитарката всеки ден хвърля храна. Много повече радост ми носят разговорите с теб.
Днес отидох, но още на врата ми казаха, че снощи е умряла. Влязох в стаята и я видях, сякаш се беше подмладила с години, а на устните и грееше усмивка.
На другият ден я погребах. Щом работниците свършиха и сложиха кръста, оставих една бяла роза до него. Не плачех. Знаех, че моето мъниче е на по-хубаво място.Вървях между гробовете и в съседният парцел видях нещо до прясно изкопан гроб. В далечината ми се стори, че е куче. Доближих до гроба и там бе клекнало малко момиченце.
- Здравей, мъничката ми. Защо си самичка?
Вдигна към мен разплаканото си лице и ме гледаха същите пъстри очи на Любов. Подадох и малката фея, която пазех.
- Да тръгваме, детенцето ми у дома ще ти е много хубаво.
Мъничето вървеше до мен и животът продължаваше.
Б.А. - Любовта винаги идва, като малко дете, плаха, невинна и чиста. С годините израства, до мига, в който достига небесата и там е при Този, който я е създал.
© Гедеон Всички права запазени
Благодаря ви, че прочетохте разказа.