Малка приказка за песента
По пладне, лятото напича по върховете планинското родопско село, облаците са бели и тежки – ръка да вдигнеш, ще ги пипнеш, а тревата е сочна и стига чак до кръста. Там в тишината цъфтят най-красивите цветя; безброй бръмчащи насекоми поят хоботчета в тях, а вятъра разнася жуженето като песничка. Дъбравите, упоени от хладнината се издигат в лазура с корони от зелени звезди, а слънцето като звездоброец, от изгрев до залез ги брои и не може да им се насити. Наблизо жълтеят рошави букети с жълт кантарион, вижда се само опашката на кравата в ливадата, хрупа кротко тревица и само се чува – "Хръс, хръс, хръс." Сойки подскачат от шубрака на лещаците, ровят с крачка и се стряскат от собствения си шум. Долу в падините бели къщурки накацали една върху друга, щъкат стопаните по дворовете им, детски викове се чуват тук-таме. Пъстър свят е това, като в приказка, но не измислена, а жива, малко позабравена, подивяла от спомени и надживяла стъпките, които са минали през нея. Малко хора живеят сега по такива места, но още ги има. Държат се здраво за коренището, хранят го и ако се хване и някой по-млад за тях, си отиват спокойни и прахта им е мирна. Такъв човек беше и Бай Райчо – старият гайдар. Слабичък, с изпито лице, очите не му се виждаха, само веждите и мустаците се извиваха като рунтави дъги, преписвайки му близо осемдесет лета. Сега той седеше на един рид на върха на планината до белия параклис, издуваше мяха на гайдата си, подготвяйки я за представление. До него внучка му Здравка – слабичко момиче на около 10 години, раздигаше от родопското одеяло, остатъците от обяда и щом видя дядо си лапнал надуялката, придърпа към себе си преполовеното шише с ракия и го пъхна под ризата си. Макар да беше изпил вече доста и вдлъбнатите му очи да бяха с жълта мътилка, той забеляза действията на Здравчето, стана му драго и пусна мелодията изпод пръстите си. Гайдата писна. Заплака тая песен и настръхна гората. Екна балкана, изви се под ръцете на стареца като топла жена; заплака жената от горест и мъка; занарежда, замилва го по едрите космати ръце; погали го по прегорялото лице, а дъхът ѝ топъл като слънце насълзи очите му и сърцето му затрептя в наслада. Гледаше момичето, как дядо ѝ притваря очи, душата му сякаш летеше, изпълни се целия с музика, а ехото започна да бродира въздуха с остри шила. Музиката бодеше в сърцето, заиграваше се в скалите, "фиу – фиу," прелиташе като птица, стрелкаше се към боровата хладнина и стигаше долу до косача Мирчо, който превит в морето от трева, се спря и заслуша в песента. Сънено като пред зелен оазис, косача избърсваше челото си и се усмихваше. Знаеше го наизуст това тъжно бурчило на бай Райчо, но всеки път като го чуеше, го слушаше като за първи път и се превръщаше отново в бебе. Майка му в цялата си прелест, с атлазени като абанос коси, го люлееше в люлката с одеяло под дъхавата ябълка на двора. Миришат бухнали гърдите ѝ, – по аромата си познава майката. После прохожда. Тича под звънката мелодия, тук е и събора, пеят народните певци. Пълно е с народ. Млади са дядо му и баба му, радват му се и за него ще изкупят всичките захарни ябълки на света. Той отхапва мръвка до огъня. Мечтае, да одере мечка, пръщят дърветата, искрите литват към звездите, а малкото личице се нагрява от огъня. Запява и дядо му тъжната песен на планината, очите му са черни като вино. Мирише на дъбови бъчви, познава го и него по миризмата. А баба му го облича в изплетена от нея жилетка. Там в палатката на боровия килим, го спохожда сън, примесен с радостни песни, с истории за хора и мечки. Пробужда се от гайдата, а баба му с коравите си ръце го гали по бузите и го упоява ласкаво:
- Спи синче, спи.
- От къде е произлязла тази мелодия, дядо? – попита Здравка, когато гайдата утихна, а долу косача Мирчо с нови сили започна да пори зеленото море. Бай Райчо остави гайдата в скута си, сведе очи, наклони глава и като видя скритото шише да се подава от ризата на детето рече.
- От сърцето на планинския човек иде песента, дядо. Сега върни ми шишенцето, синче. Лошо те учи майка ти, да знаеш! – смъмри го дядото, докато си наместваше гуглата.
Здравка извади от сърцето си златистия еликсир, засрамена от постъпката си. Бай Райчо накваси устни, преглътна и си огледа внучето. Диво още бледо цветенце е то, но очичките същите на майка си е взело. По ризка и по къси панталонки, крачетата му като сопи, няма още десет години, а я гледай какви мисли ѝ се въртят в главата. Чьонким ще ме помни, га порасне…
- А защо от сърцето, дядо?
- Защо от сърцето... – замисли се гайдарят. Какви чудати въпроси ме пита това дете. Той потърси в джоба си цигарите и като ги намери и извади една, запали я и замижа с очи. После каза – Защото много мъка е видял и е плакал, и е пял, а планината му е отвръщала с ехото си и го е лекувала като майка. Затова, синче.
- От какво го лекува дядо?
- Ех, и ти! От много неща лекува. – закашля се той. – И от смърт лекува. Моят татко участваше в балканската войната. – Бай Райчо замълча за миг, всмука цигарата и погледна върховете срещу себе си. Широките му гърди се изпълниха с въздух. Веждите се повдигнаха и очите засияха.
- Убили ли са го, дядо? – гледаше го любопитно момиченцето.
- Хванали го и го осъдили на смърт, чрез разстрел. Но преди да изпълнят наказанието, го попитали има ли последно желание. Имам – казал татко – на гайдата си искам да посвиря. И като засвирил и като чули тая сила, ония ми войници се побъркали, взели да го молят още да им свири и така отменили смъртното наказание.
Момичето се усмихна доволно. Слънцето беше напекло бузите му. Вятъра подухваше в бретона му, – откри се бялото челце, а очите потъмняха.
- Ти ще умреш ли дядо?
- Ще ида на небето, синче.
Детето се умълча. Дядото го наблюдаваше изпод вежди, докато то протриваше очи. Дъщеря му я остави за почивните дни да я наглежда. То не, че имаше какво толкова да я гледа, беше поотраснала и сега светът й изглеждаше още по-интересен.
- Вярно ли е, че баба е станала звездичка? – попита изведнъж тя.
Гайдаря, свали кепето и се поглади по бялата глава.
- Не знам, Здравче. Ти така ли мислиш?
- Ами, вярно е. Мама каза, че е най-ярката звезда и ни закриля от горе. Каза също, че ако сме добри всички един ден ще идем в Рая.
- Така казват всички, синче.
Здравка, скъса една маргаритка и умните ѝ очи заблестяха. Тя погледна дядо си, който отново квасеше устни с ракия и гласеца и изчурулика като славей.
- Обаче, знаеш ли че там не дават да се пие ракия и като разберат, че си от село, веднага ще те хванат да им поливаш райграса и да им садиш градините.
Дядото се разсмя. Загледа се в бялото личице на внучка си. Устните ѝ цъфнало трендафилче блещукаха с едно зъбче.
- Аз ще им посвирвам, дядовото. Те ще копат, аз ще свиря. Ха-да видим! Така съгласна ли си?
- Съгласна. – усмихна се доволно момичето.
- Я кажи сега коя песен искаш да изпеем? – бай Райчо взе отново гайдата изду бузите и започна да надува мяха. Детето се замисли и неговото лице изведнъж и се озари от светлина.
- Любимата на баба. Искам силно да я изсвириш, да ни чуе чак в небето и да оживее!
© Силвия Илиева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Радвам се, че ме върна тук. Благодаря.
-
Даже си я представих... тая идилия...
-
Благодаря Ви, Доче и Иван! Хубави почивни дни!
-
Браво, Силвия! Красива панорама на родопския край, представена по най-добър начин. Удоволствие беше да прочета разказа ти. Ти продължаваш традицията на нашите класици разказвачи Ангел Каралийчев, Елин Пелин, Йордан Йовков...
Поздравления! -
Много топлота и сърдечност има в героите ти, Силвия! Прекрасна приказка за сърцето и музиката.
-
Благодаря ти Гавраил!
-
Народният дух е в красивото ти перо.
Поздравления! -
Голямо благодаря, Сър Димитри и Костадин!
Сърдечни поздрави! -
Силвия пак ме отвя, към Родопите ли към Странджата ли и аз незнам.И на мен ми идва да одера мечка,мамка му и гайда,Почвам да чакам и другите ти разкази с гайди.Майсторско е перото ти,поклон и поздрав.
-
"Майка му в цялата си прелест, с атлазени като абанос коси, го люлееше в люлката с одеяло под дъхавата смокиня на двора. Миришат бухнали гърдите ѝ, – по аромата си познава майката. После прохожда. Тича под звънката мелодия, тук е и събора, пеят народните певци. Пълно е с народ. Млади са дядо му и баба му, радват му се и за него ще изкупят всичките захарни ябълки на света."
Боже, прекрасно е...
-
Благодаря ти Емил за хубавите думи!
-
Благодаря ти, Илиянка за вълшебните слова!
-
Това не е малка приказка...Титанична е в смисловото си разгръщане на историята.
Една отекваща дълбоко в нас традиция, също,както отеква звукът от гайдата в сърцата и душите на онези, които са чували как ехото усилва красотата и удължава звукът и мелодията...за наследството на гайдите и песните и за омайността на мелодията, показваща един емоционално вътрешен свят. За традициите и за онази малка брънка от човешкият живот, която често не виждаме и губим, но която е много ценна. Благодаря! -
Благодаря, Наде
-
Нямам думи...
-
Благодаря ти, Дани за включването и сроделеното. Това е в западни Родопи. Ще се радвам да прочета.
-
Сещаш ме за една, преживяна от мен история из Родопските дебри, в частност Алабашкия рид. Там се озовах случайно в едно от моите "бягства". Тази случка отлежа вече. Явно е дошло време да я разкажа... Браво, Сис. Вдъхнови ме. Ти го умееш.
-
Краси! Благодаря! ❤🌷
-
Развълнува ме много... Майсторка си ти..Силвия...!
-
Стойчо прегръщам те! И ти мен. Благодаря ти!
Има още истории с гайди, но лятото ще ги разказвам, като науча всички подробности. Благодаря за любими. Искрено и от сърце.
Слънчева неделя! ❤ -
Силвия, разплака ме...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
