По пладне, лятото напича по върховете планинското родопско село, облаците са бели и тежки – ръка да вдигнеш, ще ги пипнеш, а тревата е сочна и стига чак до кръста. Там в тишината цъфтят най-красивите цветя; безброй бръмчащи насекоми поят хоботчета в тях, а вятъра разнася жуженето като песничка. Дъбравите, упоени от хладнината се издигат в лазура с корони от зелени звезди, а слънцето като звездоброец, от изгрев до залез ги брои и не може да им се насити. Наблизо жълтеят рошави букети с жълт кантарион, вижда се само опашката на кравата в ливадата, хрупа кротко тревица и само се чува – "Хръс, хръс, хръс." Сойки подскачат от шубрака на лещаците, ровят с крачка и се стряскат от собствения си шум. Долу в падините бели къщурки накацали една върху друга, щъкат стопаните по дворовете им, детски викове се чуват тук-таме. Пъстър свят е това, като в приказка, но не измислена, а жива, малко позабравена, подивяла от спомени и надживяла стъпките, които са минали през нея. Малко хора живеят сега по та ...