7 мин за четене
По пладне, лятото напича по върховете планинското родопско село, облаците са бели и тежки – ръка да вдигнеш, ще ги пипнеш, а тревата е сочна и стига чак до кръста. Там в тишината цъфтят най-красивите цветя; безброй бръмчащи насекоми поят хоботчета в тях, а вятъра разнася жуженето като песничка. Дъбравите, упоени от хладнината се издигат в лазура с корони от зелени звезди, а слънцето като звездоброец, от изгрев до залез ги брои и не може да им се насити. Наблизо жълтеят рошави букети с жълт кантарион, вижда се само опашката на кравата в ливадата, хрупа кротко тревица и само се чува – "Хръс, хръс, хръс." Сойки подскачат от шубрака на лещаците, ровят с крачка и се стряскат от собствения си шум. Долу в падините бели къщурки накацали една върху друга, щъкат стопаните по дворовете им, детски викове се чуват тук-таме. Пъстър свят е това, като в приказка, но не измислена, а жива, малко позабравена, подивяла от спомени и надживяла стъпките, които са минали през нея. Малко хора живеят сега по та ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация