Край камината сме. Двама.

     Тя не гори: направена е от камъни, създаващи усещане за топлота. Как изобщо камъкът може да е топъл? Идеята беше на жена ми. В огнището има три шишарки, подпалвачка и кухи, сухи корени. Камината е готова. Сама по себе си.

     Топло е.

     – Това отдавна не се е случвало.

     Това го казва тя. Жена ми. Аз мълча. Обичам да мълча.

     – Дали да не пуснем телевизора?

     Пуска го.

     След пет минути го изключва.

     – Май всички ще умрем? А?

     Това ме събужда.

     – Да. Естествено. Трябваше да дойде някакъв коронен вирус, та да го разбереш?

     – Ами тогава да използваме това нещо...  Камината. Да я разпалим. Не е ли хладно?

     – Топло е. Пък и коминът няма да смуче... нали знаеш. Тъпо е.

     – Не е тъпо. Какво да е тъпо?

     Става, пали клечката и готово. Посиняла е от студ. Странно.

     Ако трябва да съм искрен, и аз обичам камина. Жив огън. Може и малко дим покрай това. Не дърпа коминът. Но димът се търпи. Сложих една цепеница.

     Дойде с две чаши вино.

     – Какво ще правим? – попита.

     Пожелах да гледаме филм. Обаче не се сещах кой. Пуснах един.

     После ми се прищя да се любим, но бяхме остарели за това. Накрая реших, че е добре да отпием от виното.

     – Това ще премине – рекох, примлясквайки. Червеното винаги е добро. – А после?

     Тя най-сетне се развесели. Изкашля се. Мисля, че не разбра кое точно ще премине. Опипа бузите си, зачервенели от нещо.

     Добавих:

     – И животът ще премине. Не му мисли за после.

     Сухите дърва пращяха силно, докато се любехме, ако може да се нарече така това, което правехме.

     Навън, уверяваха в прогнозата по телевизията, върлувал жесток вятър. Болезнен, хаотичен, свиреп. И наистина – нещо блъскаше сенника над прозореца, френският, дето струваше по-скъпо от почивката ни в Гърция преди пет години. Някой ден ще ви разкажа.

     Не вярвахме в това смъртило навън. Ако...

     Бурята отвори горния прозорец, оня на втория етаж на къщата. Тресна дограмата.

   Скочих. Трябва да съм заспал, защото леглото беше празно. Не бях сам в съня си, докато... Стана течение, прозорците се разхлопаха, пердетата станаха на таласъми и се вееха навсякъде като духове.

     Разтичах се. Нямаше я.

     – Къде си, жено? На какво искаш да си играем? На криеница ли?

     Шегувах се. Опитвах се поне.

     А бях примрял от страх.

     И тя така. В ъгъла, до любимата си нощна възглавница. Нея е отишла да си вземе. И е отворила прозореца да влиза въздух, както обичаше. Да не се задуши.

     Но вече не ѝ беше нужен само въздух. Скована беше.

     Едва дишаше. Всъщност – не го правеше.

     Направих, което знаех от военното обучение. Не беше много, но помогна.

     Съвзе се. Сърцето ми беше примряло, сви се, аз съм пушач. Непоколебим до отчаяние.

     – Какво ти е? – питах. – Моля те!

    Отвори устни. Прогледна.

    Слава богу. Ще живее.

     Толкова е хубаво.

     Обаче не е вълшебно. След час или след година аз ще ударя камбаната вместо нея. Неизбежно; или каквато е там подходящата дума да врътнеш кранчето. Такъв е редът. Тогава защо да се радвам на тази игра? Ако изобщо можеш да разбереш игрите на жените всъщност.

    Това, което блъскаше над сенника на френския прозорец: то звучеше метално. Едно скъсано парче от... Има ли значение? Е, вероятно има. Щом създава такъв хаос.

     Ще го оправя някой ден. И ще ви разкажа. Няма смисъл от сенници. Те създават сянка лете. Сенки зиме. И такива неща. Всичко трябва да ремонтирам. Първо камината, после себе си, за да е топло на тези след мене. Такъв е редът. И филмът, който пуснах, беше същият: ненужен. Чужд. Студен. Не си дадох сметка, че тя не иска да го гледа.

     – Искам чай. И да ме гушнеш. – Прозя се. И се ухили престорено. – Стори ми се, че виждам сенки.

     Това било. Но едва ли: не виждам други освен себе си наоколо.

     Побутна ме:

    – В леглото го искам.

     Досетих се и попитах:

     – Чаят ли?