1 min reading
28. Милост
Влизам в църквата. Паля свещи за живите и мъртвите с обич. Постоявам за малко пред иконите, но си тръгвам смутено. На едната маса има помен на млада жена. Излизам бързо, да не помислят, че искам да ми дадат и на мен раздавинки.
Лицето от на фотографията е мила, но тъжна красавица. Пред нейния лик има бели цветя. Хората, дошли на помена, са интелигентни. Усещам лека тъга. Дали и на мен някой ден ще дойдат близки приятели да ме споменат? Да хапнат от любимата ми храна?
Сядам на пейката срещу входа на църквата. Обичам да оставам сама с тишината.
Неволно погледът ми се спира на една от жените, които бяха на помена. Излизайки, минава покрай кошчето за боклук и оставя до него плика с раздавинки. Продължава, сякаш това, което прави, е съвсем естествено.
След нея още една жена от присъстващите на помена върши същото. Тя пък пуска кутията с раздавинки в самия кош за боклук.
— Господи! – изплаква душата ми. – Защо?
Ставам и вземам големия плик до кофата. Слънчев лъч се промушва между ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up