28. Милост
Влизам в църквата. Паля свещи за живите и мъртвите с обич. Постоявам за малко пред иконите, но си тръгвам смутено. На едната маса има помен на млада жена. Излизам бързо, да не помислят, че искам да ми дадат и на мен раздавинки.
Лицето от на фотографията е мила, но тъжна красавица. Пред нейния лик има бели цветя. Хората, дошли на помена, са интелигентни. Усещам лека тъга. Дали и на мен някой ден ще дойдат близки приятели да ме споменат? Да хапнат от любимата ми храна?
Сядам на пейката срещу входа на църквата. Обичам да оставам сама с тишината.
Неволно погледът ми се спира на една от жените, които бяха на помена. Излизайки, минава покрай кошчето за боклук и оставя до него плика с раздавинки. Продължава, сякаш това, което прави, е съвсем естествено.
След нея още една жена от присъстващите на помена върши същото. Тя пък пуска кутията с раздавинки в самия кош за боклук.
— Господи! – изплаква душата ми. – Защо?
Ставам и вземам големия плик до кофата. Слънчев лъч се промушва между ...