МИЯЧКА НА ЧИНИИ
Нели се усамоти в малката градинка в двора на училището. С такова настроение бе тръгнала на работа в тази хубава пролетна сутрин, с такова желание! Беше си облякла най-новата блузка, току-що взета от шивачката. Искаше да бъде красива, обаятелна, да ù се радват всички. От вчерашния ден имаше да донабере на компютъра няколко страници. Не беше работила и час, когато в канцеларията влезе директорът и ù предаде неприятната вест, че жената, която Нели заместваше, следващия месец се завръща на работа. Това така я огорчи и отчая, че тя не успя да реагира по никакъв начин на чутото. Близо две години изминаха, откакто работеше тук. Тъкмо бе свикнала с работата, с хората и ето, че трябваше да си замине. Точно сега. Когато от една седмица всеки ден след обедната почивка намираше на бюрото си, върху клавиатурата, цвете. Толкова приятно ù ставаше от вниманието, което ù оказваше някой от учителите. Тя не знаеше със сигурност кой е той, но се досещаше. Навярно беше мълчаливият учител по литература, поетът. Миналия месец му печата материали във връзка с някаква педагогическа среща. В една от почивките поетът ù изрецитира свое стихотворение. То много ù хареса, затова чистосърдечно запита:
- Ще мога ли да прочета някои от вашите стихове? Заинтригувахте ме.
- За мен е удоволствие да бъдете читател на моите творби.
На другия ден ù донесе папката със стихотворенията, една почти напълно оформена стихосбирка. И в знак на благодарност, че бързо беше подготвила текста му, той ù поднесе дъхави пролетни цветя. Много им се зарадва. Оттогава, щом се срещнеха във фоайето на училището, двамата си разменяха любезни усмивки. Породи се симпатия помежду им С чувствителното си сърце, с непогрешимата си женска интуиция Нели чувстваше, че тази симпатия може да прерасне в нещо много по-голямо.
Първоначално литераторът не ù направи впечатление със скромната си външност, но се случи така, че докато изпълняваше служебните си задължения в канцеларията, попадна на неговото досие. Прочете биографията му, изпълнена с много повратности на съдбата. Погледна го с други очи тогава. А когато поместиха в местния вестник негови стихове, посветени на жената по случай 8 март, разбра, че той е една необикновена личност, чувствителна и нежна, прикрита под грубоватия му външен вид. Нели тайно му се възхищаваше. И за пръв път съжали, че беше изоставила мечтата си да завърши висше образование. Още тогава реши, че ще кандидатства отново. И успя. Приеха я задочно. Щеше да работи и да учи. Можеше да се гордее със себе си. Вече беше студентка, работничка, съпруга и майка. Ако той се интересуваше от нея, би могла да предизвика възхищението му.
Цяла година трябваше да мине оттогава, за да ги срещне най-после работата им и да ги сближи.
И ето, че точно сега, когато всичко тръгваше толкова добре, когато тя бе повярвала в себе си, бе разбрала по-добре себе си, трябваше да си отиде оттук.
Тази мисъл ù причиняваше пареща болка. Сякаш метален обръч стягаше главата ù, а друг - сърцето. Затова излезе вън на въздух. Седна в сянката на раззеленилите се дървета в малката градинка в двора на училището. Искаше да се уедини, да остане сама с мислите си. Лицето ù гореше. Отиде на чешмичката в средата на градинката и го наплиска. Разведри се. Седна отново на сенчестата пейка и се отпусна в пълна апатия. Няколко стърчиопашки се стрелнаха над главата ù и кацнаха на чешмата. Потопиха човчици в живителната течност и весело зацвърчаха. В слънчевото утро рой маргаритки разтваряха бели венчета в избуялата зеленина на младата трева. Славей заизвива кръшни песни в гъстия листак, кукувица се обади откъм близката горичка, но Нели беше сляпа и глуха за кипящия живот около нея, за пролетните красоти.
Да пийне вода по алеята се отби леля Тотка, готвачката в стола на училището. Като видя окаяния вид на младата жена, тя се отби при нея и попита:
- Какво има? Нещо неприятно ти се е случило, нали?
- Трябва да си търся работа. Другия месец Мария се връща.
- Трудна задача.
- При днешната безработица, при големите съкращения, къде ще си намеря работа - не знам!? При този скъп живот, каквато и да ми предложат, приемам.
- Е, все някак ще се уредиш. Знаеш ли, при нас в кухнята се освобождава едно място, леля ти Елена излиза в пенсия, но то няма да ти хареса. Не е като за тебе.
- Наистина ли. Каква е работата?
- Главно, миене на чиниите, почистване – обща работа.
Лицето на Нели помръкна. Но като си помисли, че в кризата, това все пак е някаква работа, която заедно с компенсацията ще ù носи доходи, няма да е като да е безработна, неудоволствието, изписано на лицето ù, мигом се разсея и в очите ù просветна надежда.
- Ще дойда.
- Няма страшно, ще се уреди работата, не се тревожи - успокояваше я готвачката, докато тръгваше към кухнята.
Поолекна ù на Нели, щом разбра, че няма да стои безработна. Изведнъж забеляза красотата на пролетния ден, дочу песнопенията на птичките. Окуражена, тя стана и тръгна бодро към канцеларията, за да довърши принтирането на документите.
Все пак вкъщи се прибра потисната. Съпругът ù веднага забеляза това и попита каква е причината. Каза му как стоят нещата.
- И ти ще се хванеш миячка на чинии? - изуми се той. – С твоите възможности!? Трябва ли да отидеш в кухнята да миеш чинии?! Не, ще потърсим нещо друго - отсече категорично той.
- Добре би било, но дали ще успеем.
Впуснаха се още на другия ден да търсят подходяща работа. Цял месец тичаха, къде ли не ходиха, на коя ли врата не почукаха, но не намериха. Напразно мобилизираха всички приятели и познати. Никъде не им провървя. Отчаянието натегна в душата на Нели. Съвсем обезкуражена, тя предложи:
- Слушай, да се хвана като миячка в стола, докато не са заели мястото. Виждаш как стоят нещата.
Съпругът, сломен от неуспехите, обезверен, се съгласи:
- Нямаме друг изход.
Нели отиваше към училището без желание. Мъчеше се да си представи как ще изглеждат след месец несвикналите ù с работа изнежени ръце. Щяха да загрубеят, да се просмучат от водата и мазнините, да се напука кожата им от миялните препарати. Как щеше да гледа поета в очите. И въобще, ще може ли да го вижда? Само когато дойде да обядва, Тя ще е потънала тогава в работа, изцапана и неугледна, вмирисана на блудкавите яхнии в столовата. Потрепери от отвращение, като си помисли за това. „Дали да не се откажа!" - питаше се. Но преценила, че нямаше място за двоумение, отиде.
Като я изслуша внимателно, директорът на училището ù каза:
- Разбирам те, влизам ти в положението и ти съчувствам, но не мога да те взема за тази работа. Ти си задочничка, ще тръгнеш по изпити, а тук работата не чака, аз какво ще правя? Трябва всеки път да ти търся заместничка. Имам по-подходящи кандидатки. Невъзможно е, разбери ме.
Нели излезе стъписана, зашеметена от отказа. Краката не я държаха. Тя толкова се колебаеше дали да постъпи или не, а то било напразно - и тук нямаха нужда от нея. „А сега накъде?" Трябваше днес да привърши всичко в канцеларията, за да издаде в изрядност работата на Мария. Но не ù беше до това. От очите ù се отрониха тежки, горчиви сълзи. Тя тръгна безцелно из града. Не знаеше къде отива, не знаеше какво ù носи днешният ден, а още по-малко утрешният. Изпита мрачна несигурност - едно ново чувство, което никога не бе изпитвала досега, но с което вече трябваше да свикне, да се примири и да заживее.
© Иван Хаджидимитров All rights reserved.
Засегната е актулна социална тема. Трудно може да се изкаже становище само в един коментар.
Хубав разказ!