МИЯЧКА НА ЧИНИИ

Нели се усамоти в малката градинка в двора на училището. С такова настроение бе тръгнала на работа в тази хубава пролетна сутрин, с такова желание! Беше си облякла най-новата блузка, току-що взета от ши­вачката. Искаше да бъде красива, обаятелна, да ù се радват всички. От вчерашния ден имаше да донабере на компютъра няколко страници. Не беше работила и час, когато в канцеларията влезе дирек­торът и ù предаде неприятната вест, че жената, която Нели заместваше, следващия месец се завръща на работа. Това така я огорчи и от­чая, че тя не успя да реагира по никакъв начин на чутото. Близо две години изминаха, откакто работеше тук. Тъкмо бе свикнала с работата, с хората и ето, че трябваше да си замине. Точно сега. Когато от една седмица все­ки ден след обедната почивка намираше на бюрото си, върху клавиатурата, цвете. Толкова приятно ù ставаше от вниманието, което ù оказваше някой от учителите. Тя не знаеше със сигурност кой е той, но се досещаше. Навярно беше мълчаливият учител по литература, поетът. Миналия месец му печата материали във връзка с някаква педагогичес­ка среща. В една от почивките поетът ù изрецитира свое стихотворение. То много ù хареса, затова чистосърдечно запита:

-  Ще мога ли да прочета някои от вашите стихове? Заинтригувахте ме.

-  За мен е удоволствие да бъдете читател на моите творби.

На другия ден ù донесе папката със стихотворенията, една почти напълно оформена стихосбирка. И в знак на благодарност, че бързо бе­ше подготвила текста му, той ù поднесе дъхави пролетни цветя. Много  им се зарадва. Оттогава, щом се срещнеха във фоайето на училището, двамата си разменяха любезни усмивки. Породи се симпатия помежду им С чувствителното си сърце, с непогрешимата си женска интуиция Не­ли чувстваше, че  тази симпатия може да прерасне в нещо мно­го по-голямо.

Първоначално литераторът не ù направи впечатление със скромна­та си външност, но се случи така, че докато изпълняваше служебните си задължения в канцеларията, попадна на неговото досие. Прочете биографията му, изпълнена с  много повратности на съдбата. Погледна го с други очи тогава. А когато поместиха в местния вестник негови сти­хове, посветени на жената по случай 8 март, разбра, че той е една не­обикновена личност, чувствителна и нежна, прикрита под грубоватия му външен вид. Нели тайно му се възхищаваше. И за пръв път съжали, че беше изоставила мечтата си да завърши висше образование. Още тогава ре­ши, че ще кандидатства отново. И успя. Приеха я задочно. Щеше да работи и да учи. Можеше да се гордее със себе си. Вече беше студентка, работничка, съпруга и майка. Ако той се интересуваше от нея, би могла да предизвика възхищението му.

Цяла година трябваше да мине оттогава, за да ги срещне най-после работата им и да ги сближи.

      И ето, че точно сега, когато всичко тръгваше толкова добре, когато тя бе повярвала в себе си, бе разбрала по-добре себе си, трябваше да си отиде оттук.

Тази мисъл ù причиняваше пареща болка. Сякаш метален обръч стя­гаше главата ù, а друг - сърцето. Затова излезе вън на въздух. Седна в сянката на раззеленилите се дървета в малката градинка в двора на училището. Искаше да се уедини, да остане сама с мислите си. Лицето ù гореше. Отиде на чешмичката в средата на градинката и го наплиска. Разведри се. Седна отново на сенчестата пейка и се отпусна в пълна апатия. Няколко стърчиопашки се стрелнаха над главата ù и кацнаха на чешмата. Потопиха човчици в живителната течност и весело зацвърчаха. В слънчевото утро рой маргаритки разтваряха бели венчета в избуялата зеленина на младата трева. Славей заизвива кръшни песни в гъстия листак, кукувица се обади откъм близката горичка, но Нели беше сляпа и глуха за кипящия живот около нея, за пролетните красоти.

Да пийне вода по алеята се отби леля Тотка, готвачката в стола на училището. Като видя окаяния вид на младата жена, тя се отби при нея и попита:

-    Какво има? Нещо неприятно ти се е случило, нали?

-    Трябва да си търся работа. Другия месец Мария се връща.

-    Трудна задача.

- При днешната безработица, при големите съкращения, къде ще си намеря работа - не знам!? При този скъп живот, каквато и да ми предло­жат, приемам.

-    Е, все някак ще се уредиш. Знаеш ли, при нас в кухнята се освобо­ждава едно място, леля ти Елена излиза в пенсия, но то няма да ти харе­са. Не е като за тебе.

- Наистина ли. Каква е работата?

-    Главно, миене на чиниите, почистване – обща работа.

Лицето на Нели помръкна. Но като си помисли, че в кризата, това все пак е някаква работа, която заедно с компенсацията ще ù носи дохо­ди, няма да е като да е безработна, неудоволствието, изписано на лице­то ù, мигом се разсея и в очите ù просветна надежда.

-  Ще дойда.

       - Няма страшно, ще се уреди работата, не се тревожи - успокоява­ше я готвачката, докато тръгваше към кухнята.

Поолекна ù на Нели, щом разбра, че няма да стои безработна. Изведнъж забеляза красотата на пролетния ден, дочу песнопенията на птич­ките. Окуражена, тя стана и тръгна бодро  към канцеларията, за да довърши принтирането на документите.

Все пак вкъщи се прибра потисната. Съпругът ù веднага забеляза това и попита каква е причината. Каза му как стоят нещата.

-    И ти ще се хванеш миячка на чинии? - изуми се той. – С твоите възможности!? Трябва ли да отидеш в  кухнята да миеш чинии?! Не, ще потърсим нещо друго - отсече категорично той.

-    Добре би било, но дали ще успеем.

     Впуснаха се още на другия ден да търсят подходяща работа. Цял ме­сец тичаха, къде ли не ходиха, на коя ли врата не почукаха, но не наме­риха. Напразно мобилизираха всички приятели и познати. Никъде не им провървя. Отчаянието натегна в душата на Нели. Съвсем обезкуражена, тя предложи:

-  Слушай, да се хвана като миячка в стола, докато не са заели мя­стото. Виждаш как стоят нещата.

Съпругът, сломен от неуспехите, обезверен, се съгласи:

-  Нямаме друг изход.

Нели отиваше към училището без желание. Мъчеше се да си представи как ще изглеждат след месец несвикналите ù с работа изнежени ръце. Щяха да загрубеят, да се просмучат от водата и мазнините, да се напука кожата им от миялните препарати. Как щеше да гледа поета в очите. И въобще, ще може ли да го вижда? Само когато дойде да обядва,  Тя ще е потънала тогава в работа, изцапана и неугледна, вмирисана на блудкавите яхнии в столовата. Потрепери от отвращение, като си помисли за това. „Дали да не се откажа!" - питаше се. Но преценила, че няма­ше място за двоумение, отиде.

Като я изслуша внимателно, директорът на училището ù каза:

-  Разбирам те, влизам ти в положението и ти съчувствам, но не мога да те взема за тази работа. Ти си задочничка, ще тръгнеш по изпити, а тук работата не чака, аз какво ще правя? Трябва всеки път да ти търся заместничка. Имам по-подходящи кандидатки. Невъзможно е, разбери ме.

Нели излезе стъписана, зашеметена от отказа. Краката не я държа­ха. Тя толкова се колебаеше дали да постъпи или не, а то било напразно - и тук нямаха нужда от нея. „А сега накъде?" Трябваше днес да привърши всичко в канцеларията, за да издаде в изрядност работата на Мария. Но не ù беше до това. От очите ù се отрониха тежки, горчиви сълзи. Тя тръгна безцелно из града. Не знаеше къде отива, не знаеше какво ù носи дне­шният ден, а още по-малко утрешният. Изпита мрачна несигурност - ед­но ново чувство, което никога не бе изпитвала досега, но с което вече трябваше да свикне, да се примири и да заживее.