Мома си Змейот люби
Тръгнала мома Змейот да си дири. Колко е тя мома, толкоз змейове има, ма нейсе. Върви мома, върви, и думи тежи реди:
Ой те тебе, Горянино,
Горянино, йощ’, Землянино.
Що се в шубраците криеш,
та да плашиш гаргите виеш?
Я се в небето надигай,
па за мен спусни се и зимай,
щеш ли ме цела, щеш ли сал’ тело,
къде е за мъж загорело...
Мина се що се мина, нещо в шубрака зашумка и моминото сърце подскача от радост. „Змейот!” – вика си тя. Да, ама да-да – нищо и никакъв си вук. Зъби у устата нема, а лигата му се влачи чак до земи.
- У бре, вук дърти, да те Господ убие! Що си ми се облещил, гаче ли нещо ше сториш? ...