На гарата
Часовникът е огромен. Отдавна е спрял. Вътре, върху циферблата му, се виждат пожълтели петна. Има умрели мухи. Черният метален кръг, с който е обшито стъклото, е изписан с цифри, едри и разкривени, сигурно е датата на производството. Цифрите не се четат, а числото на годината е просто драсканица.
Мъжът поглежда часовника и сверява времето с това, което показва мобилният му телефон. Прави крачка към чакалнята и после се връща.
След това решително влиза в сградата на гарата, тропа с кокалчетата на юмрука си върху стъклото на гишето, отвътре му отварят рязко, той пита нещо нервно. Отговарят му по същия начин – отривисто, заядливо, кратко.
Мъжът се опитва да повтори или да уточни въпроса си, но дебелото хромирано стъкло на гишето ядовито хлопва и той стои пред него с глупаво изражение и уста, която не желае да се затваря, защото няма команда за това.
Със същата отворена уста той излиза от сградата и зяпа часовника отвън с интерес и някаква тъга, сякаш наблюдава монумент на времето, гледа нагоре и чете написаното на циферблата. Клати глава, поглежда ту вляво, ту вдясно от перона и цъка с език.
После несръчно бърка в джоба си, изважда мобилния телефон и отново сверява времето с това на големия часовник. Примижава, повдига вежди и се изумява как малката стрелка отдавна се е отказала да следва голямата. Тези две стрелки показват различни, противоположни посоки и времето се е разкъсало между тях.
Някъде отдалече, от планината се чува екот и звука му се блъска между зъберите като вой на вълк единак, глухо свистят и прощракват колелата на идващия влак.
Мъжът се изпъва мирно на пустия перон, прилича на остарял войник, изгонен от строя или закъснял за запаса, поглежда неуверено пред себе си. Бавни са движенията на лявата му ръка, с която хвърля върху релсите мобилния си телефон, чува се звън на счупено, машинката се разполовява, а черната ѝ батерия изскача и пада върху напуканата дървена траверса.
Воят се чува вече по-ясно, той обръща глава към посоката, откъдето ехти свирката на влака и застава прав и раздвоен като разнопосочните стрелки на големия гаров часовник.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Именно. Благодаря, Петя.
-
Образно!
"... времето не е това, което се измерва със стрелките на часовника, и че няма смисъл да се измерва количествено, понеже главното във времето е неговата пълнота. Тоест не количество, а качество. Понеже важно е не това, колко дълго живеем, а това, как живеем, и не това, колко го преживяваме, а това, колко дълбоко го преживяваме..."- Хайо Банцхав -
Благодаря, Мариана, Силве.
-
Когато сме млади и зелени, времето е едно, а след някоя друга година, на мен специално започна да ми прилича на необуздан олимпиец. Този олимпиец дори прах не вдига след себе си, толкова е тих и бърз, че загубих желание да го следя. Чувствала съм се много пъти като твоя герой - раздвоен. Има други часовници, на които вярвам и те винаги сочат - безвремие.
Динамичен разказ, замислящ и поучителен. Не дишах, докато четях. И не ме интересуваше дали закъснявам или бързам за някъде. В това е красотата на живота.
Поздравления, Владимир! -
Благодаря, Стойчо, Странник.
-
Явно разминаване между човека и времето! Такива са гарите на очакванията-вечна надежда и стремеж към промяна на статуквото...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
